Баща ми най-строго се разпореди да не напускам „Пасторската дупка“, но аз имах задачата и да докладвам за всяко странно събитие на мис Перигрин, а какво друго, ако не нечия подозрителна смърт, би направило излизането ми неотложно. Вечерта се престорих на болен от грип и се заключих в стаята си, после се измъкнах през прозореца и се спуснах по водосточната тръба. Никой друг не беше дотолкова луд, че да излезе навън, затова хукнах по главния път, без да се страхувам, че ще бъда забелязан. Качулката на якето ми хрущеше под яростния дъжд.
Стигнах детския дом и само с един поглед мис Перигрин разбра, че нещо не е наред.
— Какво се е случило? — запита тя и впи в мен възпалени от безсъние очи.
Разказах ѝ всичко — незначителните факти и слуховете, които бях дочул, — и я оставих сама да прецени. Тя ме изпрати бързо във всекидневната, почти в паника събра децата и се втурна да доведе и онези, които не се бяха отзовали на повикването ѝ. Останалите чакаха объркани и неспокойни.
Ема и Милърд ме притиснаха в ъгъла.
— Защо е кисела? — запита Милърд.
Предпазливо им разказах за случилото се с Мартин. Милърд пое дълбоко дъх, а Ема скръсти ръце с тревожно лице.
— Наистина ли е толкова зле? — запитах аз. — Имам предвид, че не може да са били гладните. Те ловуват само необикновени, нали?
— Ти ли ще му кажеш, или аз — изстена Ема.
— Като правило гладните предпочитат необикновените пред обикновените — поясни Милърд, — но за да оцелеят, биха изяли всичко, стига да е от месо и кръв.
— Това е един от начините да разбереш, че наоколо се навърта гладен — рече Ема. — Труповете се множат. Те затова най-често са скитници. Ако не се предвижваха непрекъснато от едно място на друго, следите им можеха да бъдат лесно открити.
— Колко често? — запитах аз и по гърба ми пролазиха тръпки. — Имат нужда от храна, искам да кажа.
— Доста често — рече Милърд. — През повечето време гадините правят това — грижат се за прехраната на гладните. Когато могат, оглеждат се за необикновени, но отделят дяволски много енергия и усилия, за да набавят жертви за гладните и от обикновени хора или животни, а после да прикрият касапницата. — Тонът му беше академичен, сякаш обсъждахме моделите на хранене на недотам интересен вид гризачи.
— Не се ли е случвало някой да хване гадина? — запитах аз. — Искам да кажа, че ако помагат в убийствата на хора, човек би помислил…
— Случвало се е — рече Ема. — Мога да се обзаложа, че ще чуеш за неколцина, ако следиш новините. Намерили един с човешки глави в хладилна чанта и казан с карантия на слаб огън, все едно готвел коледен обед. Случило се е неотдавна, и то в твоето време.
Спомнях си нещо подобно — сензационно съобщение по късната телевизия за канибал и сериен убиец от Милуоки, заловен при подобни ужасяващи обстоятелства.
— Имаш предвид… Джефри Дамър?
— Мисля, че това беше името на господина, да — отвърна Милърд.
— Удивителен случай. Сякаш нито за миг не е изгубил интерес към прясното месо, макар от дълго време да не е бил от гладните.
— Не допусках, че знаете много неща за бъдещето — рекох аз.
— Птицата пази добрите новини от бъдещето за себе си — подсмихна се лукаво Ема, — но можеш да бъдеш сигурен, че знаем и най-малката подробност за мръсното ви бельо.
Мис Перигрин се върна, повлякла след себе си Инок и Хорас за ръкавите. Всички наостриха слух.
— Току-що до нас стигна новината за нова заплаха — оповести тя и кимна с благодарност към мен. — Един мъж извън примката е умрял при подозрителни обстоятелства. Не можем да сме сигурни за причината и доколко случаят представлява реална заплаха за нашата сигурност, но трябва да реагираме, сякаш наистина е така. Никой да не напуска къщата до второ разпореждане. Дори за да набере зеленчуци или да донесе гъска за вечеря.
Разнесоха се стенания и мис Перигрин повиши глас.
— Дни наред ще трябва да се справяме с това предизвикателство. Моля ви за търпение.
Навсякъде из стаята се вдигнаха ръце, но тя отказа да отговаря на каквито и да е въпроси и отиде да провери дали вратите са здраво залостени. Хукнах след нея, изплашен не на шега. Ако на острова наистина дебнеше опасност, аз щях да бъда убит в мига, в който прекрачех примката. Ако останех, баща ми щеше да се окаже без закрила, да не говорим за тревогите заради моето отсъствие. Вторият вариант ми се стори по-лош.