— Трябва да тръгвам — рекох аз, когато настигнах мис Перигрин.
Тя ме придърпа в една празна стая и затвори вратата.
— Ти ще мълчиш — разпореди се тя — и ще се съобразяваш с указанията ми. Правилата се отнасят и за теб. Никой няма да напуска тази къща.
— Но…
— До момента, понеже зачитах особеното ти положение, аз ти дадох безпрецедентната свобода да идваш и да си отиваш, когато пожелаеш. Но не е изключено вече да си бил проследен дотук, а това застрашава живота на моите повереници. Повече няма да ти позволя да излагаш на риск тяхното или своето бъдеще.
— Не разбирате ли? — гневно извиках аз. — Лодките не плават. Ония хора в града са в капан. Баща ми също. Ако наистина има гадина и ако е същият, за когото си мисля, двамата с баща ми едва не са се сбили. Току-що е нахранил някой гладен с напълно непознат и кой мислите, че ще е следващият?
Лицето ѝ остана безизразно.
— Сигурността на жителите на града не е моя грижа — рече тя. — Няма да изложа на опасност поверениците си. Заради никого.
— Не говоря само за жителите на града. Говоря и за баща си. Настина ли мислите, че няколко затворени врати ще ме спрат?
— Може би не. Но ако настояваш да си тръгнеш, то аз ще те помоля никога повече да не се връщаш.
Бях толкова шокиран, че неволно се разсмях.
— Но аз съм ви нужен — рекох аз.
— Да, така е — отвърна тя. — Ти си ни много нужен.
Втурнах се нагоре по стълбите към стаята на Ема. Там ме очакваше жива картина на безсилието, взета сякаш направо от платната на Норман Рокуел, ако художникът пресъздаваше трудните моменти от битието на затворници. Бронуин се взираше вцепенено през прозореца. Инок седеше на пода и дялаше парче втвърдена глина. Ема беше кацнала на ръба на леглото си и с опрени на коленете лакти късаше страници от една тетрадка, които после изгаряше между пръстите си.
— Върна се! — рече тя, когато влязох.
— Не съм си и тръгвал — отвърнах аз. — Мис Перигрин не ми позволи.
Слушаха мълчаливо, докато им обяснявах дилемата, пред която бях изправен.
— Ако реша да си тръгна, няма да мога да се върна.
Тетрадката на Ема пламна цялата.
— Как си позволява? — извика тя, без да забелязва пламъците, които облизваха ръката ѝ.
— Тя може да си позволи каквото си поиска — рече Бронуин. — Тя е Птицата.
Ема хвърли тетрадката на пода и стъпка огъня.
— Дойдох да ви кажа, че тръгвам с или без нейното разрешение. Няма да се превърна в затворник, нито пък ще заровя глава в пясъка, докато баща ми е в реална опасност.
— Тогава идвам с теб — рече Ема.
— Не го казваш сериозно — отвърна Бронуин.
— Напротив.
— Ама ти си се смахнала — обади се Инок. — Ще се превърнеш в стара сбръчкана смокиня и заради кого? Заради него?
— Не е така — рече Ема. — Трябва да прекараш часове наред извън примката, преди времето да те застигне, а ние няма да се забавим толкова, нали Джейкъб?
— Идеята не е добра — отвърнах аз.
— А коя идея е добра? — поинтересува се Инок. — Тя дори не знае какво означава човек да рискува живота си.
— Директорката няма да го одобри — подчерта очевидното Бронуин. — Ще ни убие.
— Няма да ни убие — Ема се изправи и затвори вратата. — Онези създания обаче ще го направят. А ако не го направят, живот като този може да е по-лош от смъртта. Птицата така ни е залостила в тази клетка, че едва дишаме. И всичко това е, понеже на нея не ѝ стиска да се изправи пред каквото и да е там, навън!
— И не само навън — обади се Милърд, за когото едва сега разбрах, че е в стаята с нас.
— На нея обаче няма да ѝ хареса — повтори Бронуин.
— Колко време можете да се криете под полата на тази жена? — войнствено пристъпи Ема към приятелите си.
— Забрави ли какво се е случило с мис Авъсет? — запита Милърд. — Убили са ги и са отвлекли мис Бънтинг, когато поверениците ѝ напуснали примката. Ако си бяха стояли вътре, нищо лошо нямаше да им се случи.
— Нищо лошо? — гласът на Ема издаваше съмнение. — Вярно е, че гладните не могат да влизат в примки. Гадините обаче го правят. Така са примамили и децата. Нужно ли е да седим и да чакаме да влязат през главния вход? А ако вместо изкусно предрешени, този път пристигнат тук с оръжие?
— Аз щях да постъпя точно така — каза Инок. — Да изчакам, докато всички заспят, и да се спусна по комина като Дядо Коледа. После „Пам“! — натисна спусъка той на въображаем пистолет към възглавницата на Ема. — И мозъкът ти ще се разплиска по стената.