— Благодаря за нагледната картина — въздъхна Милърд.
— Трябва да ги ударим, преди да разберат, че знаем за тях — рече Ема. — Само тогава можем да разчитаме на изненада.
— Ние обаче не знаем, че те са там! — обади се Милърд.
— Ще проверим.
— И как предлагаш да стане това? Да обикаляме, докато се натъкнем на някой гладен? И после какво? „Извинете ни, чудехме се дали не възнамерявахте да ни изядете.“
— Имаме Джейкъб — каза Бронуин. — Той може да ги види.
Почувствах, че гърлото ми се свива. Съзнавах, че ако тази ловна дружинка се сформира, аз ще бъда отговорен за безопасността на всички тук.
— Само веднъж съм виждал едно от тях — предупредих ги аз. — Затова не се смятам за специалист.
— А ако не беше виждал нито едно? — рече Милърд. — Това би означавало, че няма нищо за гледане или че се крият. Тогава пак щеше да си толкова невеж, колкото и сега.
Всички наоколо свъсиха вежди. Милърд имаше право.
— Е, както изглежда, логиката отново победи — рече той. — Ще отида да донеса малко каша за вечеря. Може би някой от бъдещите метежници ще се присъедини към мен?
Пружините на леглото изскърцаха, когато станахме и тръгнахме към вратата. Преди да излезем обаче, Инок скочи на крака и извика:
— Сетих се!
— Какво се сети? — спря Милърд.
— Оня пич, дето може, а може и да не е изяден от гладните — обърна се Инок към мен. — Знаеш ли къде го държат?
— В магазина за риба.
— Тогава аз ще ти кажа как да получим потвърждение — потри ръце той.
— И как? — запита Милърд.
— Ще го попитаме.
Сформирахме експедиционен отряд. С мен щяха да дойдат Ема, която категорично отказа да ме пусне сам, Бронуин, която не искаше да гневи мис Перигрин, но настояваше, че се нуждаем от нейната закрила, и Инок, чийто план щяхме да осъществим. Милърд можеше да се окаже полезен със способността си да бъде невидим, но не желаеше да участва и трябваше да го подкупваме, за да не ни издаде.
— Ако всички излезем — съобрази Ема, — Птицата няма да може да накаже Джейкъб. Ще ѝ се наложи да накаже и четирима ни.
— Ама аз не искам да бъда наказвана — рече Бронуин.
— Тя няма да го направи, Уин. В това е работата. А ако се върнем преди вечерния час, може даже и да не разбере, че сме излизали.
Много се съмнявах, но всички бяхме единодушни, че си струва да опитаме. Слязох долу, приел ролята на беглеца от затвора. След вечеря, когато къщата беше най-хаотична и мис Перигрин — най-разсеяна, Ема се престори, че тръгва към всекидневната, а аз — към кабинета. Срещнахме се минута по-късно в края на коридора на горната площадка, където един правоъгълен капак на тавана се отваряше и откриваше сгъваема стълба. Ема се качи по нея и аз я последвах. После придърпах стълбата след нас и затворих капака. Озовахме се в тъмно помещение. В дъното имаше отдушник. Лесно го свалихме и излязохме на плосък отрязък от покрива.
Навън открихме, че другите вече чакат. Бронуин ни прегърна, та чак ребрата ни изпукаха, и ни подаде черни дъждобрани. Отмъкнала ги беше, предполагам, за да ни защити от бурята извън примката. Готвех се да запитам как ще стигнем земята, когато видях Олив да се рее покрай покривния еркер.
— Иска ли някой да си поиграем на парашутисти? — дари ни с широка усмивка тя. Беше боса, с въже около кръста. Изкуших се да разбера за какво е завързана и надникнах надолу. Фиона се подаваше до кръста от прозореца с въжето в ръка. Видя ме и ми помаха. Явно имахме съучастници.
— Първо ти — излая Инок.
— Аз? — отстъпих нервно от ръба.
— Хвани се за Олив и скачай — рече Ема.
— Не си спомням строшеният ми таз да е част от този план.
— Няма, глупчо, просто се хвани за Олив. Забавно е. Правили сме го хиляди пъти. — Замълча за момент. — Добре де, един път.
Изглежда нямах избор, затова се взех в ръце и пристъпих към края на покрива.
— Не се страхувай! — рече Олив.
— Лесно ти е на теб — отвърнах аз. — Ти не можеш да паднеш.
Тя протегна ръце, прегърна ме и аз обвих ръце около нея.
— Добре, тръгваме — прошепна Олив.
Затворих очи и направих крачка към бездната. Не паднахме, както се страхувах. Вместо това бавно се спуснахме към земята, сякаш бяхме хелиев балон с отворен вентил.
— Забавно беше — рече Олив. — Сега върви!
Отпуснах ръце, а тя се изстреля като ракета към покрива.
— Йеееееее! — проехтя викът ѝ.
Останалите изшъткаха и после един след друг я прегърнаха и се понесоха надолу, за да се присъединят към мен. Събрахме се и се запромъквахме към окъпаната в лунна светлина гора, а Фиона и Олив дълго махаха след нас. Навярно си въобразявах, но сякаш и разлюлените от бриза храсти-скулптури ни помахаха, а Адам мрачно ни кимна за сбогом.