Стигнахме тресавището и спряхме да си поемем дъх. Инок бръкна в издутия джоб на палтото си и извади няколко пакета, обвити в промазана хартия.
— Вземи — рече той, — няма да ги нося сам.
— Какво е това? — запита Бронуин и отвори единия. Вътре имаше къс сурово месо с малки тръбички, които се подаваха от него. — Фу, мирише — извика тя и го отдръпна от себе си.
— Спокойно, това е само сърце от овца — рече той и подхвърли подобен пакет в ръцете ми. Вонеше на формалдехид и въпреки хартиената обвивка, беше неприятно влажен.
— Ще си изповръщам червата, ако трябва да го нося — рече Бронуин.
— Ще ми се да видя тази картинка — промърмори Инок и сякаш се засегна. — Пъхни го под дъждобрана си и давай да тръгваме.
Минахме по скритата ивица твърда почва през тресавището. Толкова пъти вече го бях прекосявал, че почти бях забравил колко опасно можеше да е и колко човешки живота беше погубило през вековете. Когато стигнахме в каменната могила, предупредих всички да закопчеят дъждобраните си.
— А ако се натъкнем на някого? — запита Инок.
— Просто се дръжте нормално — рекох аз. — Ще им кажем, че сте мои приятели от Щатите.
— А ако видим гадина? — запита Бронуин.
— Бягаме.
— А ако Джейкъб види гладен?
— Тогава — рече Ема, — бягаме, сякаш дяволът ни гони по петите.
Спуснахме се един след друг в каменната могила и оставихме тихата лятна нощ зад себе си. Спокойно беше, докато не стигнахме края на галерията. После атмосферното налягане падна, температурата се понижи и до слуха ни стигна протяжният вой на бурята. Спряхме, обзети от безпокойство, и за момент се заслушахме в звука, който сякаш стенеше и скимтеше при изхода на тунела. Приличаше на хванато в клетка животно, на което току-що му бяха показали вечерята. Не ни оставаше друго, освен и ние да му се покажем.
Коленичихме и пропълзяхме в нещо като черна дупка. Звездите се криеха зад къдравите буреносни облаци, шибащият дъжд и леденият вятър се промъкваха под палтата ни. Светкавиците ни заслепяваха и правеха тъмнината още по-черна. Ема се опита да запали огън, но само присветваше като повредена запалка. Всяка искра при движението на китката ѝ угасваше със съскане, преди дори да припламне, затова увихме палтата по-плътно около себе си и се втурнахме приведени срещу вятъра. Надигналото се тресавище засмука краката ни. Трябваше да се ориентираме по-скоро по памет, отколкото със зрение.
Дъждът барабанеше по вратите и прозорците на града и всички се бяха заключили по домовете си. Претичахме незабелязано през залетите с вода улици, покрай откъртените и разпилени от вятъра керемиди, подминахме една ослепяла от дъжда, заблудена овца, която отчаяно блееше, и пристройка с остър покрив, незнайно как озовала се насред пътя. Стигнахме магазина за риба. Вратата беше заключена, но с два силни ритника Бронуин я отвори. Ема подсуши ръцете си в хастара на дъждобрана и най-после успя да запали огън. От стъклените кутии в нас впиха опулени очи есетри. Поведох през надупчената от ръжда врата останалите в магазина. Минахме покрай тезгяха, където Дилън проклинаше и чистеше риба.
От другата страна, до стените от грубо одялани дъски, имаше малка ледница — покрит с ламарина навес над покрития с мръсотия под. Дъждът се процеждаше през разкривеното като проядени зъби дърво.
В помещението бяха скупчени десетина правоъгълни корита, повдигнати на магарета за рязане на дърва и пълни с лед.
— Къде е? — запита Инок.
— Не зная — отвърнах аз.
Ема освети помещението с пламъка от ръката си, а ние тръгнахме покрай коритата. Опитвахме се да отгатнем кое от тях съдържа нещо различно от риба. Всички обаче изглеждаха съвършено еднакви — открити корита с лед. За да го намерим, трябваше да ги претърсим едно по едно.
— Не искам — рече Бронуин. — Не искам да го виждам. Не обичам мъртви неща.
— И на мен не ми харесва, но ще го направим — рече Ема. — Заедно сме.
Избрахме по едно корито и заровихме в него като кучета в безценна леха с цветя. Изгребвахме леда със свити като чаша длани. Бях изпразнил моето до половината и вече почти не чувствах пръстите си, когато Бронуин изпищя. Извърнах се и я видях да отстъпва назад с притиснати към устните ръце.
Струпахме се около нея да видим какво е намерила. От леда стърчеше замръзнала ръка с покрити с косми кокалчета.