— Ето го нашия човек — рече Инок, а ние го наблюдавахме, докато той махаше леда и постепенно разкри ръката, после трупа и накрая цялото голо тяло на Мартин.
Гледката беше ужасяваща. Крайниците му бях извити в невъзможни посоки. Гръдният кош сякаш беше срязан с ножици и изпразнен. Кухината беше запълнена с лед. Когато лицето му се показа, всички едновременно ахнахме. Половината беше лилава и висеше на ленти като нарязана маска. Другата половина беше непокътната дотолкова, че да го разпознаем — с набола по челюстта брада, срязани с трион буза и вежда, и едно зелено око с празен поглед. Носеше единствено боксерки; хавлиеният му халат беше раздърпан и на парцали. Невъзможно е да е тръгнал по своя воля към канарите през нощта, облечен по този начин. Някой — или нещо — го беше завлякло там.
— Охо, отдавна е умрял — Инок влезе в ролята на хирург, изправен пред безнадежден случай. — Отсега ви казвам, че тая работа може и да не стане.
— Трябва да опитаме — рече Бронуин и смело излезе напред. — Толкова път извървяхме, трябва поне да опитаме.
Инок разгърна дъждобрана и извади от вътрешния си джоб едно от обвитите с хартия сърца. Приличаше на тъмночервена бейзболна ръкавица, превита и вгъната навътре.
— Ако се събуди — рече Инок, — ще бъде голям късмет. Затова отстъпете и не казвайте, че не съм ви предупредил.
Всички с готовност се отдръпнахме. Инок се опря на коритото и зарови ръка в гръдния кош на Мартин. После завъртя длан, сякаш търсеше кутия сода в хладилна чанта с лед. Миг по-късно изглежда напипа нещо и вдигна овчето сърце над главата си с другата ръка.
Тялото му се разтърси от внезапна конвулсия, сърцето заби и пръсна фин кървав облак. Инок пое няколко бързи, повърхностни глътки въздух. Сякаш медиум призоваваше някого. Взрях се в трупа на Мартин с надеждата да доловя признаци на движение, но той остана вцепенен.
Постепенно сърцето в ръката на Инок забави ритъм и се сгърчи, цветът му се промени и стана тъмносив, като престояло във фризер месо. Инок го хвърли на земята и протегна празна длан към мен. Извадих сърцето от моя джоб и му го подадох. Повтори същата процедура, след известно време то запулсира и пръсна кървав облак, после също засече. Инок направи трети опит; този път със сърцето в Ема.
Остана единствено сърцето в Бронуин — последната възможност за Инок. Вдигна го над грубия ковчег на Мартин и го стисна, сякаш да провре пръсти в него, а лицето му отново се напрегна. Когато сърцето потръпна и се сви конвулсивно като пренавит с манивела мотор, Инок кресна:
— Стани, мъртвецо. Стани!
Долових слабо потрепване. Нещо под леда се размърда. Наведох се, доколкото ми беше възможно, и затърсих следи от живот. В продължение на един дълъг миг нищо не се случи, после обаче тялото изведнъж рязко се сгърчи, като че ли по него премина електрически ток с хиляда волта напрежение. Ема изпищя и всички отскочихме назад. Когато отново се подпрях с ръце на коритото, за да погледна, главата на Мартин се обърна в моята посока, едното му забулено око се завъртя като обезумяло, преди да се спре, както ми се стори, върху мен.
— Той те гледа! — извика Инок.
Приведох се напред. Мъртвецът миришеше на рохка пръст, на луга и на нещо по-неприятно. Вдигна за момент разтреперана ръка във въздуха, разранена и синя, и преди да я положи върху рамото ми, от нея се отрони късче лед. Потиснах желанието си да го отърся от себе си.
Устните му се раздвижиха и челюстта му увисна отворена. Наведох се да чуя какво казва, но не долових нищо. „Разбира се, че няма да чуя нищо, помислих си аз, дробовете му са се пръснали.“ Точно тогава от него се чу слаб звук. Почти залепих ухо до замръзналите му устни. Сетих се за водосточната тръба у дома. Много странно наистина. Ако сложиш ухо на нея и почакаш уличното движение да затихне, ще чуеш шепота на подземен поток, зарит при строежа на града, но все още тече затворен във вечна тъмнина.
Останалите се скупчиха наоколо, но единствено аз чувах мъртвеца. Първото, което произнесе, беше името ми.
— Джейкъб.
По гърба ми полазиха тръпки.
— Да.
— Бях мъртъв. — Думите стигаха до мен бавно, натежали като меласа. — Мъртъв съм — поправи се той.
— Кажи ми какво се случи — рекох аз. — Помниш ли?
Настъпи мълчание. Вятърът свиреше в пролуките на стените. Каза нещо, което не дочух.
— Повтори го, Мартин.
— Той ме уби — прошепна мъртвецът.
— Кой.
— Моят старец.
— Оги ли имаш предвид? Чичо ти?
— Моят старец — повтори той. — Стана голям. И силен. Много силен.
— Кой, Мартин?