Окото му се притвори. Изплаших се, че си е отишъл завинаги. Погледнах Инок. Той кимна. Сърцето продължаваше да бие в ръката му. Окото на Мартин потрепна под клепача. Отново заговори. Бавно, но с равен глас, сякаш рецитираше.
— Сто поколения наред спа той, свит като зародиш в тайнствената утроба на земята, от корени изсмукан, в тъмното съзрял, летни плодове, затворени в кутии и в килера забравени, докато лопатата на фермера не ги изкопае — неумолима акушерка на странен урожай.
Мартин замълча, устните му потръпнаха и във възцарилата се тишина Ема ме погледна и прошепна:
— За какво говори?
— Не зная — отвърнах аз. — Но ми прилича на някаква поема.
— Почива в графитна чернота — продължи Мартин с несигурен, но достатъчно висок глас, че всички да го чуят, — с цвят на сажди е младото му лице; тялото му съсухрено е като въглен; стъпалата му — плавеи, със стафиди окичени!
Най-после познах поемата. Написал я беше за мъртвото момче.
— О, Джейкъб, толкова се грижих за него! — рече той. — Бършех праха от стъклото, сменях пръстта, направих му къща — гледах го като свое голямо ранено дете. Толкова се грижих за него, а… — той се разтрепери, една сълза се стече по бузата му и замръзна. — А той ме уби.
— За кого говориш? За момчето от блатото? За стареца?
— Върни ме — помоли ме гой. — Боли.
Замачка рамото ми със студената си ръка и гласът му отново заглъхна. Помолих с поглед Инок за помощ. Той стисна сърцето, но поклати глава.
— Побързай, приятел.
Тогава осъзнах нещо. Макар да описваше момчето от тресавището, не то беше неговият убиец. „За останалите от нас те стават видими само, когато се хранят, а тогава вече е прекалено късно“, ми беше казала мис Перигрин. Мартин е видял гладен — през нощта, в дъжда, който го е разкъсвал, и го е объркал с най-ценния си експонат.
Старият страх отново се надигна в мен и сякаш ме втресе.
— Онзи, който му го е причинил, е бил гладен — обърнах се аз към тях. — Тук е някъде, на острова.
— Попитай го къде е — рече Инок.
— Мартин, къде е. Трябва да зная къде го видя.
— Моля те, боли.
— Къде го видя?
— Дойде на вратата ми.
— Старецът ли?
Дъхът му странно пресекна. Трудно беше да го гледам, но се заставих и проследих окото му, което се измести и се спря върху нещо зад гърба ми.
— Не — отвърна Мартин. — Той беше.
Тогава срещу нас блесна светлина и един висок глас излая:
— Кой е там?
Ема сви дланта си в юмрук и пламъкът загасна. Извърнахме се и видяхме мъж, застанал на вратата с фенер в едната ръка и пистолет в другата.
Инок дръпна ръката си от леда, а Ема и Бронуин застанаха пред коритото, за да прикрият Мартин.
— Не искахме да нахлуваме тук — рече Бронуин. — Тъкмо си тръгвахме, честно!
— Не мърдайте! — кресна мъжът. Гласът му беше равен, без акцент. Не виждах лицето му зад лъча на фенера, но навлечените едно върху друго якета го издадоха. Беше орнитологът.
— Господине, нищичко не сме хапвали цял ден — захленчи Инок и за първи път прозвуча като дванайсетгодишен. — Дойдохме само за една-две риби, кълна се!
— Така ли? — рече мъжът. — Сякаш вече сте извадили една. Да видим каква. — Размаха фенера напред-назад, сякаш да ни раздели с лъча. — Отстъпете встрани!
Подчинихме се и той освети трупа на Мартин — потресаваща гледка.
— Боже, ама това е много странна риба, нали? — продължи мъжът със съвършено безизразен глас. — Трябва да е прясна. Още мърда! — Лъчът спря върху лицето на Мартин. Окото отново са завъртя и устните се раздвижиха беззвучно — само рефлекс, тъй като животът, даден му от Инок, си отиде.
— Кой си ти? — запита Бронуин.
— Зависи кого питаш — отвърна мъжът, — а това дори не е толкова важно, колкото фактът, че аз зная вие кои сте. — Той насочи лъча към всекиго от нас и заговори, сякаш цитираше тайно досие. — Ема Блум, искрата, изоставена в цирк, когато родителите ѝ не успели да я продадат на никого. Бронуин Брънтли, неудържимата, дегустатор на кръв, сама не знаела силата си, докато една нощ не прекършила врата на пияницата, неин доведен баща. Инок О’Конър, способен да събужда мъртвите, роден в семейство на погребални агенти, които дълго време не можели да разберат защо клиентите им все си тръгвали. — Всеки от тях се отдръпваше, когато мъжът споменеше името му. После той насочи светлината към мен. — И Джейкъб. Такава необикновена компания си имаш тези дни.
— Откъде знаеш името ми?
Той прочисти гърлото си и когато отново заговори гласът му вече беше съвсем друг.
— Толкова ли бързо ме забрави? — разпознах аз акцента от Нова Англия. — Аз всъщност съм невзрачният шофьор, когото ти едва ли помниш.