— Е? — рече Голън. — Какво ще кажеш?
— По-скоро ще умра, отколкото да ти помогна.
— А — въздъхна той. — Но ти вече ми помогна. — Отстъпи към вратата мъжът. — Жалко, че няма да имаме повече сеанси, Джейкъб. Макар че загубата няма да е кой знае каква, предполагам. Четиримата може да се окажете достатъчни най-после да измъкнете стария Малтъс от изродения вид, в който затъна преди толкова време.
— Ох, не — изскимтя Инок. — Не искам да ме изядат!
— Не плачи, унизително е — просъска Бронуин. — Просто трябва да ги убием и това е!
— Ще ми се да остана и да погледам — каза Голън от прага. — Много ми се иска да погледам!
После излезе и ние останахме насаме с него. Чувах дишането на създанието в тъмното. Лепкав, клисав звук, сякаш от развален тръбопровод. Отстъпихме крачка, после още една, докато раменете ни опряха в стената. Изправихме се като осъдени затворници пред наказателен взвод.
— Трябва ми светлина — пошушнах аз на Ема, която беше толкова изплашена, че беше забравила на какво е способна.
Ръката ѝ лумна в пламъци и сред трепкащите сенки го видях — спотайваше се между коритата. Моят кошмар. Спря. Гол и без окосмяване, петнистата му сиво-черна кожа безформено висеше на широки гънки, очите му плуваха сред разложена тъкан, краката му бях криви и с подобни на бухалки стъпала, а ръцете — чифт ненужни щипки. Всяка част на тялото му изглеждаше повехнала и залиняла като при невъобразимо възрастен човек. Единствено челюстите му бяха прекомерно големи: изпъкнала редица зъби, високи и заострени като малки ножове за стек, и понеже не можеше да затвори устата си, устните му бяха разтеглени в налудничава усмивка.
После ужасяващите зъби се отключиха, зейна паст и три твърди и еластични езика, всеки с дебелината на китката на ръката ми, заопипваха въздуха. Разпростряха се върху половината стая, десет стъпки или повече, и увиснаха сгърчени, а създанието дишаше шумно през две дупки върху лицето си на прокажен, сякаш опитваше миризмата ни и преценяваше как да ни погълне. Фактът, че бяхме лесна жертва, беше единствената причина все още да не сме мъртви; приличаше на чревоугодник, който иска да се наслади на хубавата храна, и затова не бързаше.
Останалите не можеха да го видят, но разпознаха сянката му върху стената. Доловиха и очертанията на подобните на въжета езици. Ема присви длани и светлината стана по-ярка.
— Какво прави? — прошепна тя. — Защо не идва към нас?
— Играе си с нас — отвърнах аз. — Знае, че сме в капан.
— Нищо подобно — промърмори Бронуин. — Дай ми само един квадратен сантиметър от лицето му. Ще му натикам калпавите зъби в гърлото.
— На твое място, аз не бих доближил тези зъби — рекох.
Създанието тромаво пристъпи към нас, за да компенсира направените от нас крачки, езиците му се разгънаха, после се разделиха, единият се насочи към мен, другият — към Инок, а третият към Ема.
— Остави ни на мира! — извика Ема и замахна с ръка сякаш държеше факел. Езикът се отдръпна от пламъка, после се изви назад като змия, която се готви за нападение.
— Трябва да се опитаме да стигнем вратата! — изкрещях аз. — Гладният е до третото корито отляво, затова минете вдясно!
— Няма да успеем! — ревна Инок. Един от езиците докосна бузата му и той изпищя.
— Аз ще изтичам на три — извика Ема. — Едно…
В този момент Бронуин се хвърли към създанието и зави като злокобен дух. То изпищя и отстъпи назад, а кожата му, събрана на снопове, се изпъна. Тъкмо се готвеше да изстреля и трите си езика към нея, когато Бронуин блъсна коритото с лед на Мартин с всички сили, подпъхна ръце под него, наклони го, а после го вдигна и цялото огромно нещо, пълно с лед, риба и с трупа на Мартин, се килна във въздуха и се стовари върху гладния с ужасяващ трясък.
Бронуин се завъртя и отскочи към нас. „Мръдни!“ извика и аз се отдръпнах в мига, в който тя се удари в стената до мен и проби дупка в прогнилите дъски. Инок, най-малкият от нас, се шмугна в нея пръв, последван от Ема, и преди да успея да възразя, Бронуин ме сграбчи за раменете и ме изхвърли навън във влажната нощ. Приземих се по лице в една локва. Студът беше смразяващ, но мисълта за езика на гладния около гърлото ми ме правеше много енергичен.
Ема и Инок ме изправиха на крака и хукнахме да бягаме. Миг по-късно Ема извика Бронуин и спря. Обърнахме се, тя не беше с нас.
Викахме я и се взирахме в тъмнината. Не ни стигаше кураж да се върнем. После Инок възкликна: