— Там!
Бронуин се беше облегнала на ъгъла на заслона за лед.
— Какво прави? — кресна Ема. — Бронуин, бягай!
Стори ми се, че се беше залепила за стената. После отстъпи назад, засили се и удари с рамо носещата колона. Сякаш направена от кибритени клечки, постройката се срина насред облак пулверизиран лед и дървени трески, който следващият бурен порив на вятъра отвя надолу по улицата.
Закрещяхме възторжено в един глас, когато Бронуин се втурна към нас с маниакална усмивка на лице. Прегърнахме се в проливния дъжд. Смеехме се. Скоро обаче, когато осъзнахме случилото се, настроението ни се помрачи. Ема се обърна към мен и ми зададе въпроса, който навярно се въртеше в умовете на всички.
— Джейкъб, откъде тази гадина знаеше толкова много за теб? За всички нас?
— Нарече го „докторе“ — рече Инок.
— Това беше моят „психиатър“.
— Психиатър! — възкликна Инок. — Велико! Не само ни е предал на гадината, но е и луд за връзване!
— Внимавай какви ги говориш — кресна Ема и го блъсна силно. Той се готвеше да отвърне, когато застанах помежду им.
— Престанете! — рекох аз и ги разделих. После се обърнах към Инок. — Грешиш. Не съм луд. Той ме накара да повярвам в това, макар сигурно през цялото време е знаел, че съм необикновен. За едно нещо си прав. Наистина ви предадох. Разказах историите на моя дядо на непознат.
— Нямаш вина — рече Ема. — Не си могъл да знаеш, че са истина.
— Разбира се, че е трябвало да знае — викна Инок. — Ейб му е казал всичко. Показал му е и шибаните ни снимки даже!
— Голън е знаел всичко, но не е бил наясно как да ви намери — рекох. — Аз го доведох направо тук.
— Обаче той те е измамил — каза Бронуин.
— Само искам да ви уверя, че съжалявам.
— Всичко е наред — прегърна ме Ема. — Оцеляхме.
— За момента — рече Инок. — Онзи маниак обаче е още там и като се сетя колко нетърпелив беше да нахрани гладния си домашен любимец с нас накуп, мога да се обзаложа, че сега обмисля само как да се добере до примката.
— Боже, имаш право — рече Ема.
— Тогава — рекох аз — по-добре да го изпреварим.
— Да изпреварим и него също — додаде Бронуин. Извърнахме се и я видяхме да сочи към срутения заслон за лед, където разтрошените дъски се раздвижиха. — Предполагам, че ще тръгне направо към нас, а аз нямам повече къщи, които да хвърлям върху него.
„Бягайте!“ провикна се някой и ние вече наистина тичахме през глава към единственото място, където гладният не можеше да ни стигне — примката. Излязохме от града в непрогледната нощ. Смътните синкави очертания на хижите отстъпиха пред стръмни поляни. Тръгнахме нагоре към хребета, а водата шибаше краката ни и правеше пътя опасен.
Инок се подхлъзна и падна. Помогнахме му да стане и отново затичахме. Тъкмо щяхме да прекосим билото, кракът на Бронуин също поддаде и тя се изтърколи шест метра надолу по склона, преди да успее да спре. Двамата с Ема се втурнахме да ѝ помогнем. Хванахме я за ръцете и аз се извърнах да видя дали създанието идва след нас. Отвсякъде обаче ни обгръщаше мастилена тъмнина и дъждовни вихрушки. Дарбата ми да съзирам гладни се проявяваше само, ако беше достатъчно светло. Когато отново тръгнахме задъхани нагоре и една светкавица освети нощта, аз се огледах и го видях. Беше доста далеч зад нас, но се изкачваше бързо. Мускулестите му езици се забиваха в калта и го оттласкваха напред като паяк.
— Вървете! — изкрещях и всички заедно се втурнахме надолу по склона; по-скоро паднахме по задник и се плъзнахме, докато стигнахме равното и отново можехме да тичаме.
Блесна нова светкавица. Създанието беше по-близо отпреди. Напредваше ли с тази бързина, нямаше да успеем да му се изплъзнем. Можехме да се надяваме единствено да го надхитрим.
— Ако ни настигне, ще ни убие до един — изкрещях аз, — но ако се разделим, ще му се наложи да избира. Ще го примамя по заобиколния път и ще се опитам да го заблудя в блатото. Вие, останалите, гледайте да стигнете колкото се може по-бързо до примката!
— Ти си полудял! — извика Ема. — Ако някой трябва да изостане, това ще бъда аз! Аз мога да се боря с него чрез огъня!
— Не и в този дъжд — отвърнах. — Не и ако не можеш да го видиш!
— Няма да те оставя да се самоубиеш — викна тя.
Отказах се да споря. Бронуин и Инок се втурнаха напред, а двамата с Ема свърнахме встрани от пътеката с надеждата създанието да ни последва. Направи го. Вече беше толкова близо, че не се нуждаех от светкавица, за да знам къде е; топката в стомаха ми беше достатъчна. Затичахме хванати за ръце, препъвахме се в набразденото от ровове и синори поле, падахме и си помагахме да станем като в епилептичен танц. Оглеждах земята за камъни, които да използвам като оръжие, когато изведнъж от тъмнината пред нас изплува някакъв силует — малка разнебитена барака без прозорци и врати, която в паниката си не разпознах.