— Да се скрием! — избъбрих аз и задъхано си поех дъх. „Боже, дано, дано създанието да е тъпо“, замолих се, когато се втурнахме към постройката. Описахме широк полукръг с надеждата, че ще влезем незабелязано.
— Чакай! — извика Ема, когато заобиколихме бараката. Извади една от хартиите на Инок от дъждобрана си и бързо я омота около някакъв камък, който вдигна от земята, в импровизирана прашка. Замачка я в ръце, докато я запали и я захвърли далеч от нас. Топката се приземи насред блатото и освети тъмнината със слабо сияние. — Искам да го подведа — обясни тя, после двамата потънахме в непрогледната тъмнина на бараката.
Плъзнахме се покрай увисналата на пантите врата и нагазихме в морето от тъмна, воняща тор. Осъзнах къде сме, когато краката ни затънаха с жвакане, от което ми се повдигна.
— Какво е това? — прошепна Ема. — В този момент внезапно издишания от животните въздух накара и двама ни да подскочим. В пристройката се бяха скупчили овце, които като нас търсеха подслон в мразовитата нощ. Когато очите ни привикнаха към тъмнината, усетихме втренчените им погледи — бяха десетки.
— Точно това е, което си мисля, нали? — предпазливо вдигна единия си крак Ема.
— Не мисли за него сега — отвърнах аз. — Хайде, да се махаме от тази врата.
Взех ръката ѝ и се запромъквахме през лабиринта от плашливи животни, които се отдръпваха, когато ги докоснехме. Прекосихме тесен коридор и стигнахме някаква стая с висок прозорец и с притворена, все още закрепена в рамката си врата. Трудно беше да кажем повече за останалите помещения. Приклекнахме в най-отдалечения ъгъл, зачакахме и се заослушвахме зад стената от нервни овце.
Опитах се да не затъвам дълбоко в тора, но всъщност нямах кой знае какъв избор. Изтекоха няколко минути, през които се взирах като слепец в тъмното, преди да започна да различавам очертанията на предметите. В единия ъгъл бяха струпани ясли и каси, а по стената зад нас висяха ръждясали сечива. Огледах се за нещо, което да е достатъчно остро, че да ни послужи вместо оръжие. Забелязах някакво подобие на огромна ножица и го взех.
— Да не си решил да стрижеш овцете? — рече Ема.
— По-добре от нищо.
Тъкмо свалих ножицата от стената, отвън долетя шум. Овцете изблеяха неспокойно, когато един дълъг черен език се провря през останалото без стъкла помещение. Отново се свих на пода. Ема притисна уста с ръка, за да заглуши дишането си.
Езикът обходи помещението като перископ и както по всичко личеше, пробваше въздуха. За късмет, бяхме потърсили убежище в най-вонливата част на острова. Смрадта на овцете трябва да е прикрила миризмата ни, понеже скоро създанието се отказа и се отдалечи с несигурни стъпки от прозореца. Шумът от крачките му заглъхна в далечината.
Ема свали ръка от устата си и въздъхна.
— Мисля, че се хвана на въдицата — прошепна тя.
— Искам да знаеш нещо — рекох аз. — Ако се измъкнем сега, аз оставам.
— Наистина ли? — сграбчи ръката ми тя.
— Не мога да се прибера у дома. Не и след всичко това. Без значение доколко ще ви бъда полезен — дължа ви го. Вие бяхте в пълна безопасност преди моето пристигане.
— Ако се измъкнем — облегна се тя на мен, — ще съжалявам само за едно.
После някакъв странен магнит привлече главите ни, но преди устните ни да се докоснат, тревожно блеене разсече тишината в съседното помещение. Отдръпнахме се, когато невъобразим шум накара овцете да хукнат като обезумели в кръг. Блъскаха се, отскачаха една от друга и ни притиснаха към стената.
Звярът не беше толкова тъп, колкото ми се искаше.
Дочух стъпките му да приближават към нас. Дори да сме имали време за бягство, вече не разполагахме с такова. Сега само се зарихме още по-дълбоко във вонящата тор и се замолихме и това да ни отмине.
В следващия миг вече долавях миризмата му. Беше по-остра от всяко зловоние в бараката. Стигна до мен от прага на стаята. Изведнъж овцете се втурнаха към вратата, скупчиха се като пасаж от риби и така ни притиснаха към стената, че спряха дъха ни. Вкопчихме се един в друг, без да смеем да издадем и звук, до слуха ни стигаше единствено блеене и тропот на копита. После се разнесе нов дрезгав писък, внезапен и отчаян, само за да стихне миг по-късно също така ненадейно, пресечен от звука на разтрошени кости. Не ми беше нужно да погледна, за да разбера, че някоя овца е била разкъсана.