Възцари се хаос. Обзети от паника, животните се блъскаха като обезумели и толкова пъти ни запратиха към стената, че ми се зави свят. Гладният нададе пронизителен писък и започна да поднася овцете една след друга към олигавените си челюсти. Отхапваше къс от всяка сред пръски кръв, а после я захвърляше като преситен средновековен крал, който се наслаждава на мрачно пиршество.
И отново, и отново — проправяше си път към нас чрез убийства. Парализирах се от ужас. Затова и не мога да обясня какво се случи после.
Инстинктът ми нашепваше да остана скрит, да се зария още по-дълбоко в изпражненията, но изведнъж една ясна мисъл ме измъкна от вцепенението. Нямаше да допусна да умрем в тази пълна с лайна дупка. Блъснах Ема зад най-едрата овца, която се изпречи пред погледа ми, и се втурнах към вратата.
Беше затворена и на трите метра до нея имаше много животни, но аз закрачих през тях. Блъснах я с рамо и тя зейна. Запрепъвах се навън в дъжда и изкрещях: „Ела и ме вземи, гадно копеле“. Разбрах, че съм привлякъл вниманието му, понеже нададе ужасяващ рев и овцете се втурнаха през вратата покрай мен. Изправих се колебливо на крака и когато се уверих, че ме следва и е оставило Ема, хукнах към блатото.
Чувствах го по петите си. Можех да тичам и по-бързо, но още държах ножицата — нещо ме възпираше да я захвърля. После почвата поддаде под краката ми. Разбрах, че съм стигнал блатото.
На два пъти гладният се оказа толкова близо до мен, че езиците му шибнаха гърба ми, и когато бях сигурен, че ще ги обвие като ласо около гърлото ми и ще затегне хватката, докато главата ми изпука, той се спъна и падна. Единствената причина да хукна към могилата беше, че знаех къде точно да стъпя. Благодарение на Ема можех да пробягам разстоянието в безлунна нощ при най-силния ураган.
Покатерих се върху каменната купчина и като стрела се шмугнах в отвърстието. Вътре беше непрогледно като катран, но това нямаше значение — достатъчно беше да стигна залата и щях да съм в безопасност. Запълзях на четири крака, защото нямах време дори да се изправя. Изминал бях половината път и вече имах надежда, че ще оцелея, когато нещо ме задърпа назад. Един от езиците беше уловил глезена ми.
С два от езиците си гладният се беше заловил за камъните около входа на тунела, забил ги беше като лостове в калта и беше запречил входа като капак на делва. Третият език ме теглеше навън, сякаш бях риба, уловена на въдица.
Задрасках земята, но острият чакъл разрани пръстите ми. Преобърнах се по гръб и се опитах да се вкопча в камъните със свободната си ръка, обаче дланта ми само се плъзна по тях. Исках да прережа езика с ножицата, ала той се оказа прекалено жилест и твърд, като въже от мускули, а ножицата беше прекалено тъпа. Затворих очи. Не исках челюстите, които ме поглъщат, да са последното, което ще видя; вкопчих се в ножицата с две ръце и я забих напред. Времето сякаш се разтегли. Казват, че при автомобилни и влакови катастрофи или при свободно падане от самолет се случва същото. После почувствах удар, от който костите ми изтракаха и аз се блъснах в гладния.
Останах без дъх, а от създанието се разнесе писък. И двамата излетяхме от тунела и се търколихме надолу по каменната могила в тресавището. Когато отново отворих очи, видях разтворената ножица забита до дръжката в очите на звяра. Разнесе се квичене, сякаш кастрираха десет прасета наведнъж. Гладният се претърколи и запремята в шупналата от дъжда тиня. Около ръждивите рамене на ножицата бликна като черна река и запулсира гъста течност.
Усетих, че умира. Животът изтичаше от него и езикът му разхлаби хватката около глезена ми. Аз самият се почувствах различно. Стомахът ми, свит на топка, бавно се отпусна. Най-после създанието притихна и потъна. Там, където беше главата му, остана само слуз, а кървавото петно беше единственият знак, че някога го е имало.
Почувствах, че блатото засмуква и мен. Колкото повече се съпротивлявах, толкова по-надълбоко ме завличаше. Каква любопитна находка щяхме да се окажем двамата след хиляда години, рекох си аз. Торфът щеше да ни консервира.
Опитах се да напипам по-твърда почва, но успях единствено да се оттласна на по-дълбоко. Калта се покачваше. Погълна ръцете, гърдите, стегна гърлото ми като въже.
Извиках за помощ. И като по чудо тя дойде. Първоначално помислих, че е светулка, която запримигва към мен. После чух гласа на Ема да ме вика и отвърнах.
Във водата падна клон от дърво. Вкопчих се в него и Ема го издърпа. Когато най-после излязох от блатото, толкова силно треперех, че се проснах на земята. Ема се свлече до мен и ме прегърна.