Убих го, мислех си аз. Наистина го убих. Толкова време бях живял в страх, но и през ум не ми беше минало, че наистина мога да убия това създание!
Почувствах прилив на сила. Сега вече щях да се защитавам. Знаех, че никога няма да стана силен като дядо, но не бях и мекушаво безгръбначно. Можех да ги изтребя.
Опитах се да говоря.
— Мъртво е. Убих го.
Разсмях се. Ема ме прегърна и притисна бузата си до моята.
— Зная, че той щеше да се гордее с теб — рече тя.
Целунахме се. Нежно и мило; дъждът се стичаше по носовете ни и пълнеше полуотворените ни усти. Изведнъж тя рязко се отдръпна и прошепна:
— Онова, което каза преди? Наистина ли го мислеше?
— Ще остана — рекох аз. — Ако мис Перигрин ми разреши.
— Ще ти разреши. Аз ще се погрижа.
— Преди това по-добре да намерим психиатъра ми и да го обезоръжим.
— Добре — рече тя със сурово изражение. — Да не губим време.
Оставихме дъжда зад себе си и попаднахме насред опушен и потънал в хаос пейзаж. Примката още не беше синхронизирана и в блатото зееха бомбени кратери, в небето бръмчаха самолети, а дърветата в далечината приличаха на огнена стена. Тъкмо исках да предложа да изчакаме, докато днес стане вчера, за да стигнем къщата, когато две силни ръце изведнъж ме сграбчиха.
— Живи сте! — извика Бронуин. Инок и Хю бяха с нея и когато тя се отдръпна, те се здрависаха с мен и ме огледаха.
— Извинявай дето ти казах, че си предател — рече Инок. — Радвам се, че не си мъртъв.
— И аз се радвам — отвърнах.
— Цял-целеничък? — огледа ме Хю.
— Две ръце, два крака — раздвижих се аз, за да покажа, че съм непокътнат. — И не трябва да се страхувате повече от гладния. Убихме го.
— О, зарежи тази скромност — гордо рече Ема. — Ти го уби.
— Невероятно — рече Хю, но никой от двамата не се усмихна.
— Какво има? — запитах. — Чакай, защо не сте в къщата? Къде е мис Перигрин?
— Изчезнала е — рече Бронуин с разтреперан глас. — Също и мис Авъсет. Отвлякъл ги е.
— Боже — възкликна Ема, — закъснели сме.
— Нахълта с оръжие — рече Хю, без да откъсва поглед от земята. — Опита се да вземе Клеър за заложник, но тя го ухапа с устата на тила си, затова я пусна и сграбчи мен. Аз се съпротивлявах, но той ме удари по главата с пистолета — Хю докосна главата си зад ухото и протегна към мен окървавени пръсти. — Заключи всички в мазето и каза, че ако директорката и мис Авъсет не се превърнат в птици, ще пробие още една дупка в главата ми. И те се подчиниха, а той ги натика в клетка.
— Имал е клетка? — възкликна Ема.
— Малка клетка — кимна Хю, — затова нямаха място да направят каквото и да е. Да върнат предишния си облик или да излетят. Реших, че и аз съм част от плячката, но той ме блъсна в мазето при другите и избяга с птиците.
— В този вид ги заварихме, когато се прибрахме — горчиво каза Инок. — Криеха се като последните страхливци.
— Не сме се крили! — викна Хю. — Той ни заключи! По-добре да ни беше застрелял!
— Зарежи това — изсъска Ема. — В коя посока тръгна? Защо не го проследихте?
— Не знаем накъде е тръгнал — отвърна Бронуин. — Надявахме се вие да го видите.
— Не, не сме го видели! — Ема раздразнено подритна един камък.
Хю извади нещо изпод ризата си. Малка снимка.
— Натъпка това в джоба ми, преди да си замине. Каза, че ако се опитаме да го проследим, ще ги сполети същото.
— О — възкликна Бронуин и измъкна снимката от ръцете му. — Това мис Рейвън ли е?
— Мисля, че е мис Кроу — рече Хю и плъзна ръце по лицето си.
— Пиши ги мъртви — изстена Инок. — Знаех, че и този ден ще дойде.
— По-добре да не бяхме напускали къщата — тъжно каза Ема.
— Милърд беше прав.
Една бомба падна някъде в блатото и далечен дъжд от осколки последва приглушения взрив.
— Чакайте малко — рекох аз. — Първо, не сме сигурни дали е мис Кроу или мис Рейвън. Това може да е снимка и на най-обикновена врана. А ако Голън е искал да убие мис Перигрин или мис Авъсет, защо ще се главоболи да ги отвлича? Ако е искал да са мъртви, те вече щяха да са мъртви. А ако не бяхме излезли — погледнах Ема, — сега щяхме да сме заключени в мазето с останалите, а гладният още да се навърта наоколо!
— Не се опитвай да ме успокоиш — рече тя. — Това се случва заради теб!
— Само допреди десет минути ме уверяваше, че се радваш.
— Преди десет минути мис Перигрин не беше отвлечена.
— Престанете — обади се Хю. — Единственото, което има значение сега е, че Птицата я няма и ние трябва да я върнем!
— Чудесно! — рекох аз. — Дайте да помислим. Ако сте гадина, къде бихте отнесли две отвлечени имбрини?