Реших да не излизам повече от къщи. Седмици наред не се осмелявах дори да стъпя на алеята пред вратата за сутрешния вестник. Спях върху купчина одеяла на пода в пералнята — единственото помещение в къщата без прозорци и с резе отвътре. Там прекарах и деня на погребението на дядо. Седях върху сушилнята с лаптопа в скута и се опитвах да се изгубя в онлайн игри.
Винях се за случилото се. „Само да му бях повярвал“, беше рефренът, който до безкрай си повтарях. Но не бях го направил. Никой не го стори и сега знаех как се е чувствал, понеже и на мен никой не вярваше. Моята версия за събитията звучеше съвършено рационално до момента, в който се наложи да я изрека на глас. Тогава прозвуча налудничаво. Особено пък в присъствие на полицая у дома. Разказах му за случилото се, дори за онова същество, а той седеше и кимаше от другата страна на кухненската маса, докато си записваше нещо в подвързания със спирала бележник. Единственото, което чух от него, когато приключих, беше:
— Чудесно, благодаря!
После се извърна към родителите ми и запита дали не съм се срещал с някого. Сякаш нямаше да се сетя какво означава това. Казах му, че мога да дам още показания, после му показах среден пръст и излязох.
Родителите ми повишиха тон за първи път седмици след случилото се. Всъщност, почувствах облекчение — познатият, мил звук. В отговор изкрещях нещо грозно. Обвиних ги, че се радват за смъртта на дядо Портман. И че аз единствен наистина съм го обичал.
Ченгето и родителите ми стояха на алеята и разговаряха известно време, после ченгето си тръгна, но час по-късно се върна с някакъв човек, който се представи като художник. Носеше голям блок и ме помоли отново да опиша онова създание. Рисуваше, докато говорех. Спираше само от време на време и правеше уточнения.
— Колко очи имаше?
— Две.
— Разбира се — рече той, сякаш беше съвсем в реда на нещата художник на работа в полицията да рисува чудовища.
Твърде глупав опит да ме предразположи. Най-голямата изцепка беше, когато поиска да ми даде завършената скица.
— Не ви ли трябва за архива? — попитах аз.
Двамата с полицая вдигнаха вежди и размениха погледи.
— Разбира се. Как иначе.
Крайно обидно, наистина.
Дори моят най-добър и единствен приятел Рики не ми вярваше, а той беше там. Не видял никакво същество в гората през онази нощ, главата си залагаше, въпреки че го бях осветил с фенерчето, само това повтаряше пред полицаите. Беше чул лая обаче. И двамата го бяхме чули. Затова не се изненадах, когато полицаите решиха, че смъртта на дядо е причинена от глутница подивели кучета. Явно са били забелязани и другаде, а седмица по-рано нахапали някаква жена, която прекосявала Сентръл Удс. Пак през нощта, се обръщаше внимание в съобщението.
— Когато тези същества са най-трудно забележими — рекох аз. Но Рики само поклати глава и промърмори нещо от рода, че „някой психар“ трябвало да ми намести мозъка.
— Психиатър имаш предвид — отвърнах аз. — Много благодаря. Чудесно е приятелите да те подкрепят с такава готовност.
Седяхме на покривната тераса у дома и съзерцавахме залеза над кея. Рики се беше свил като пружина със сгънати под себе си крака и кръстосани ръце в безразсъдно скъпия градински стол от дървени летви, който родителите ми донесоха от едно пътуване до колония на амиши, и с мрачна решимост палеше цигара от цигара. Вкъщи той сякаш винаги се чувстваше някак си неудобно, но по начина, по който отбягваше погледа ми, разбирах, че сега се притеснява не от родителите ми, а от мен.
— Както и да е, просто съм искрен с теб — рече той. — Продължавай да говориш за чудовища и като нищо ще те приберат. Тогава вече наистина ще си „Спешъл Ед“.
— Не ме наричай така.
Рики запрати цигарата си надалеч и изплю огромна лъскава топка над перилата.
— Да не би едновременно да пушиш и да дъвчеш тютюн?
— Да не си ми майка?
— Да ти приличам на някой, който духа на шофьори на камиони срещу талони за храна?
Рики ценеше духовитости по адрес на „майка ти“, но това явно му дойде в повече. Скочи от стола и така силно ме блъсна, че едва не паднах от терасата. Креснах му да се маха, но той и без друго се беше запътил към вратата.