Наметнахме черните дъждобрани и притичахме през тревата, приведени като командоси, докато стигнахме пътеката към плажа. Спуснахме се по задник, а краката и панталоните ни повлякоха малки пясъчни лавини.
Изведнъж над главите ни се разнесе бучене сякаш от петдесет електрически триона. Залепихме се за земята, когато самолетът прелетя над главите ни. Вихрушката разроши косите ни и вдигна пясъчна буря. Стиснах зъби в очакване да избухне бомба и да ни разкъса. Нищо такова не се случи обаче.
Продължихме. Стигнахме плажа и Ема ни събра около себе си.
— Между нас и фара — започна тя — има потънал кораб. Тръгвам натам, следвайте ме. Стойте под водата. Не му позволявайте да ни види. Стигнем ли кораба, ще потърсим тоя тип и ще решим какво да правим.
— Давайте да си върнем нашите имбрини — рече Бронуин.
Прокраднахме се до прибоя и се плъзнахме по корем в студената вода. Първоначално напредвахме лесно, но колкото повече се отдалечавахме от брега, толкова по-трудно плувахме срещу прилива. Над главите ни профуча втори самолет и вдигна режещи пръски вода.
Едва си поемахме дъх, когато стигнахме кораба. Прилепихме се към корпуса. Единствено главите ни останаха над водата. Взряхме се във фара и малкия пуст остров до него, но от моя сбъркан терапевт нямаше и следа. Пълната луна се носеше ниско по небето, надничаше през талазите бомбен пушек и просветваше като призрачен двойник на маяка.
Стигнахме до края на потъналия корпус. От скалите на фара ни деляха около четирийсет и пет метра.
— Ето какво предлагам да направим — рече Ема. — Той вече знае колко е силна Уин, затова тя е най-застрашена. Двамата с Джейкъб ще намерим Голън и ще привлечем вниманието му, а Уин ще се промъкне отзад и хубавичко ще го цапардоса по главата. Милърд пък ще се погрижи за клетката. Някакви възражения?
Сякаш в отговор проехтя изстрел. В първия момент не разбрахме какво точно става — не беше като онези, които се чуваха около нас — далечни и мощни. Този беше от малокалибрено оръжие — по-скоро пукот, отколкото гърмеж — и едва когато до слуха ни стигна свистенето на втори куршум, придружен от пръски вода, разбрахме, че е Голън.
— Залегни! — извика Ема. Плъзнахме се под водата и загребахме с всички сили напречно на корпуса. Оставихме го зад себе си и се гмурнахме в откритите води зад него. Когато подадохме глави над водата, едва си поехме дъх.
— Дотук с плана да го изненадаме — рече Милърд.
Голън вече не стреляше, но го виждахме до фара с пистолет в ръка.
— Ей, той може да е злобно копеле, но не е тъп — обади се Бронуин.
— Очаквал е да го проследим.
— Сега вече нищо не можем да направим — плесна във водата с ръка Ема. — Ще ни надупчи на решето.
— Не може да надупчи нещо, което не вижда — приближи се покрай останките от кораба Милърд. — Тръгвам.
— В океана не си невидим, глупчо — рече Ема и беше права: във водата, където той стоеше, се полюляваше празно пространство с очертания на торс.
— Пак съм по-невидим от вас — отвърна Милърд. — Както и да е, проследих го през целия остров и той нищо не забеляза. Мисля, че мога да се справя с още стотина метра.
Трудно беше да спорим. Или трябваше да се откажем, или да преминем под дъжд от куршуми.
— Добре — съгласи се Ема. — Щом мислиш, че можеш да се справиш.
— Все някой трябва да се пише герой — отвърна той и прекоси корпуса.
— Знаменити последни думи — промърморих аз.
В обгърнатата в пушек далечина видях Голън да прикляква в очертанията на вратата на фара и да се прицелва през перилата.
— Внимавай — викнах аз, но беше прекалено късно.
Проехтя изстрел и Милърд изкрещя.
Вкупом се покатерихме върху корпуса и се спуснахме към него. Бях убеден, че ще бъда застрелян и за момент обърках пляскането на краката ни с дъжд от куршуми. После стрелбата спря — казах си, че презарежда, а това ни позволяваше да си поемем глътка въздух.
Милърд беше коленичил във водата замаян, а кръвта изтичаше от него. За първи път виждах очертанията на тялото му, оцветени в червено.
— Милърд? — Ема взе ръката му. — Добре ли си? Кажи нещо!
— Трябва да се извиня — каза той. — Изглежда съм прострелян.
— Да спрем кръвотечението! — рече Ема. — Обратно към брега!
— Глупости — каза Милърд. — Този човек никога вече няма да се остави да го доближите. Върнете ли се сега, със сигурност ще изгубите мис Перигрин.
Проехтяха още изстрели. Един куршум изсвистя покрай ухото ми.
— Насам — викна Ема. — Скачайте!
В първия момент не я разбрах — бяхме на трийсет метра от края на кораба, — после обаче проумях какво има предвид. Говореше за тъмното отвърстие в корпуса, за вратата към товарното отделение. Двамата с Бронуин вдигнахме Милърд и се спуснахме след нея. Около нас рикошираха куршуми. Сякаш някой подритваше кофа за боклук.