— Да приключваме ли? — рече Ема и пламъкът в ръцете ѝ изпрати малък облак искри към небето. — Кой ти е казал, че ще е бързо?
— Казах ти, че ще ги убия — стисна той клетката до гърдите си. Ема пристъпи към него. — Аз съм на осемдесет и осем години — рече тя. — Приличам ли ти на човек, който има нужда от бавачки? — Лицето ѝ беше непроницаемо. — Трудно ми е да ти обясня от колко време се опитваме да се измъкнем от опеката на тази жена. Кълна се, че ни правиш услуга.
Голън се озърна и нервно ни измери с поглед. Чудеше се дали да вярва на думите ѝ. За момент сякаш се изплаши, после отсече:
— Ти си пълен боклук!
Ема потри длани и бавно ги раздалечи в разтеглена огнена примка.
— Хайде да проверим.
Не бях сигурен колко далеч можеше да стигне, но трябваше да се намеся, преди пламъците да погълнат птиците или клетката да бъде запратена зад перилата.
— Кажи ни какво искаш от тези имбрини и тя може и да поомекне — рекох аз.
— Искаме само да довършим вече започнатото — рече Голън. — Никога не сме се стремили към друго.
— Експериментът — рече Ема. — Направили сте един опит и вижте последиците. Превърнали сте се в чудовища!
— Да — отвърна той. — Колко предсказуем би бил животът обаче, ако винаги получавахме всичко тук и сега — усмихна се той. — Този път ще впрегнем талантите на най-добрите манипулатори на времето в света. Като тези две дами тук. Втори път няма да се провалим. Имахме сто години да преценим какво се обърка. Оказа се, че ни е нужна единствено по-мощна реакция.
— По-мощна реакция? — обадих се аз. — Последния път хвърлихте във въздуха половин Сибир?
— Ако ще се проваляш — рече той с патос, — прави го ефектно!
Спомних си пророческия сън на Хорас за пепел, облаци и обгорена земя и осъзнах какво е видял. Ако отново се провалят, този път гладните и гадините ще съсипят много повече от осемстотин квадратни километра безлюдни гори. Ако пък успеят и се превърнат в безсмъртни полубогове, каквито винаги са искали да бъдат… потръпвах при тази мисъл. Животът под тяхно господство би бил ад.
Лампата описа кръг и отново заслепи Голън — бях готов да го нападна, — но мигът се изплъзна прекалено бързо.
— Няма значение — рече Ема — Отвлечете колкото имбрини поискате. Те няма да ви помогнат.
— Разбира се, че ще ни помогнат. Ще го направят или ще ги избием. Ако и това не помогне, ще избием вас един по един и ще ги накараме да гледат.
— Ти си се побъркал — рекох му аз.
Птиците изпаднаха в паника и запищяха. Голън им кресна да млъкнат.
— Не съм! Всъщност безумие е това, че вие, необикновените, се криете от света, който иначе можете да управлявате — превърнали сте се в жертва, а можете да сте господари, — и сте се оставили генетичният боклук на човешкия род да ви запрати зад кулисите, а лесно можете да ги превърнете в свои роби, каквито им се полага да бъдат! — В края на всяко изречение той поклащаше клетката. — Това е налудничавото!
— Млъквай! — извика Ема.
— А, значи все пак ти пука! — разклати още по-силно клетката той. Изведнъж малката червена лампичка върху пръчките засвети двойно по-ярко, а Голън извърна глава и се взря в тъмнината зад себе си. После погледна Ема и рече:
— Искаш ли ги? — отстъпи назад и залюля клетката към нея. Тя извика и се наведе. Подобно на дискохвъргач, Голън продължи да върти ръка, докато клетката прелетя над главата на Ема и тогава я пусна. Клетката изхвърча от ръцете му, преобърна се и пропадна в нощта.
Аз изругах, а Ема изпищя и се надвеси над перилата. Безпомощно задраска въздуха, когато птиците се устремиха към морето. Голън се възползва от настъпилото объркване, скочи и ме събори на земята. Заби единия си юмрук в стомаха ми, а другия — в брадичката.
Зави ми се свят и не можех да дишам. Опита се да изтръгне пистолета от ръцете ми, но напрегнах всичките си сили да не го пусна. Той беше готов на всичко, за да си го върне, което означаваше, че е зареден. Бих го запратил зад перилата, но така се беше вкопчил в него, че не можех да го изтръгна от ръцете му.
— Копеле! — кресна Ема, а после го приближи откъм гърба и пламтящите ѝ длани се сключиха около врата му.
Чух плътта на Голън да пращи като студен стек върху нагорещен грил. Нададе вой и ме пусна. Пламъци обхванаха тънката му коса, но той сграбчи Ема за гърлото, сякаш нямаше нищо против да гори, стига да я удуши. Изправих се, стиснах оръжието с две ръце и го насочих към него.
Издебнах удобен за стрелба момент. Опитах се да изпразня ума си и прокарах въображаема линия между рамото си, мерника и целта — главата на мъжа. Не, не на мъжа, а по-скоро на човешкото разложение там. Твар някаква. Инициаторът на убийството на дядо, който опустоши някогашното ми подобие на живот, навярно заради жалкия начин, по който го живеех, и ме доведе тук, на това място и в този момент, до голяма степен подобно на не толкова разложените и стихийни сили, дето действаха и решаваха вместо мен от времето, когато бях достатъчно голям, че да взема каквото и да е решение. Отпусни ръце, поеми въздух, задръж. Сега имах възможност да отвърна на удара; нищожен шанс, който чувствах, че вече ми се изплъзва.