Натисни!
Пистолетът подскочи в ръцете ми и изтрещя. Сякаш земята се разтвори. Откатът ми се стори така страховит и неочакван, че стиснах очи. Когато отново ги отворих, сякаш всичко беше застинало. Макар Голън да беше зад Ема и да я теглеше към перилата, вкопчил ръце в китките ѝ, двамата приличаха на излята от бронз статуя. Дали имбрините не си бяха върнали човешкия облик и не ни бяха омагьосали? В следващия момент обаче всичко се промени. Ема се изтръгна от ръцете на Голън, а той залитна назад, препъна се и седна тежко на перилото.
Гледаше ме с втренчен поглед и отворена от изненада уста, опита се да заговори, но не успя. Притисна с длани голямата колкото монета дупка в гърлото си, кръвта изби между пръстите и се стече по ръцете му, после силите го напуснаха, той се отпусна назад и падна.
В мига, в който изчезна от погледа ми, Голън беше забравен. Ема посочи към морето и извика:
— Там, там!
Последвах пръста ѝ с присвити очи и едва различих пулсиращия червен диод сред вълните. Втурнахме се към отвора и хукнахме надолу по безкрайните люлеещи се стълби. Не вярвахме да стигнем клетката, преди да потъне, но въпреки това, истерично искахме да опитаме.
Навън Милърд беше вече с турникет. Бронуин седеше до него. Той извика нещо, което не разбрах, но поне бях сигурен, че е жив.
— Лодката! — Сграбчих аз рамото на Ема и посочих кануто, което вълните блъскаха в скалите. Прекалено далеч беше, от другата страна на фара, а ние нямахме време. Вместо това Ема ме задърпа към океана, двамата затичахме и се хвърлихме във водата.
Не почувствах студа. Мислех единствено как да стигна клетката, преди да изчезне под вълните. Втурнахме се във водата сред високи пръски и се задавихме от черните талази, които се разбиха в лицата ни. Трудно беше да преценя разстоянието до фара. Сега той приличаше на малка точка в непрогледния океан. Издигаше се и се спускаше, приближаваше се и се отдалечаваше; на два пъти го изгубихме от поглед и трябваше да спрем и трескаво да се огледаме, за да го намерим отново.
Силното течение отнесе клетката в открити води, а с нея — и нас. Ако не я стигнехме бързо, мускулите ни нямаше да издържат и щяхме да се удавим. Гледах, доколкото можех, да задържа тази неприятна мисъл за себе си, но когато маякът изчезна за трети път, а ние дори не бяхме сигурни в коя посока да го търсим, аз се провикнах:
— Трябва да се върнем!
Ема не ме слушаше. Плуваше пред мен, устремена към океана. Хванах я за крака, но тя ме изрита.
— Изгубихме я! Няма да можем да я намерим!
— Замълчи, замълчи! — викна Ема, а тежкото ѝ дишане ми подсказа, че и тя е на края на силите си. — Просто замълчи и виж!
Сграбчих я за рамото и креснах в лицето ѝ, тя ме ритна, но аз не я пуснах и тя не успя да се отскубне от мен, затова просто се разплака. С отчаян, протяжен, безсловесен вой.
Опитах се да я върна към фара, но Ема ме повлече като камък надолу.
— Трябва да плуваш! — извиках аз. — Плувай или ще потънем!
И тогава го видях — бледото блещукане на червената светлинка. Близо беше, току под повърхността. В първия момент не казах нищо; опасявах се, че може би се заблуждавам, но после светлината отново примигна.
Ема се оживи и изкрещя. Сякаш клетката се беше закачила за други отломки. Как иначе би се задържала под повърхността? И понеже току-що потъна, аз си казах, че може би птиците още са живи.
Заплувахме, за да се гмурнем за нея, макар да нямах и най-малка представа как ще ни стигне въздухът. И без това дишахме трудно. После, много странно, клетката сякаш тръгна срещу нас.
— Какво става — извиках аз. — Това разбит кораб ли е?
— Невъзможно! Тук няма такива!
— Какво, по дяволите, е това тогава?
Приличаше на кит, който изплува — дълъг, масивен и сив; или може би беше надигнал се от гроба призрачен кораб, защото очертанията му се разшириха, изплава и ни изтласка встрани. Опитахме се да го достигнем, но като че ли бяхме трески, уловени от приливна вълна. После дочухме тъп звук и започнахме да се издигаме заедно с него, сякаш го бяхме яхнали.