Показа се от водата под нас със съскане и тракане като огромно механично чудовище. Настигна ни внезапно придошла пенлива вълна, която се разстла във всички посоки и ни захвърли със сила върху някаква метална решетка.
Провряхме пръсти под мрежата, за да не ни отнесе водата. Присвих очи срещу солените пръски и видях клетката, заседнала между странно подобие на два плавника, които се подаваха от гърба на чудовището — един по-малък и друг — по-голям. В този момент лъчът на фара ни освети и аз осъзнах, че това не са перки, а комендантски пост и огромно, занитено за корпуса оръдие.
Това не беше чудовище, отломки от разбит кораб или кит.
— Подводница! — изкрещях аз. А че се беше надигнала под краката ни, не беше случайно. Навярно Голън чакаше именно нея. Ема вече беше скочила и тичаше по разлюляната палуба към клетката. И аз се изправих. Понечих да пристъпя, когато една вълна заля палубата и ни събори във водата.
Дочух вик, вдигнах глава и видях някакъв мъж в сива униформа да се подава от отвора на комендантската кула и да се цели в нас. Заваляха куршуми и забарабаниха по палубата. Клетката беше прекалено далеч. Преди да я стигнем, щяхме да бъдем разпердушинени и въпреки това видях, че Ема се кани да опита.
Втурнах се да я хвана, но и двамата се плъзнахме по палубата и се озовахме във водата. Черният океан се затвори над нас. Куршуми се посипаха във водата и оставиха дири от мехурчета.
Когато отново подадохме глави, Ема се вкопчи в мен и изкрещя:
— Защо го направи? Почти ги бях стигнала!
— Щеше да те убие! — опитах се да се измъкна от хватката ѝ. После ми хрумна, че навярно дори не го е видяла, толкова съсредоточена беше върху птиците. Показах ѝ палубата и въоръжения мъж, който сега крачеше към нас. Той вдигна клетката и я разклати. Вратата ѝ се отвори и сякаш долових някакво движение вътре. Обнадеждих се. После лъчът от фара освети лицето на мъжа и извитата му в цинична усмивка уста. Очите му бяха бездънни и празни. Гадина.
Бръкна в клетката и извади една-единствена мокра птица. Друг униформен подсвирна от комендантската кула и мъжът тръгна с птицата към него.
Подводницата завибрира и засъска. Водата около нас закипя, сякаш вреше.
— Плувай, или ще ни завлече долу със себе си — викнах към Ема. Тя обаче не ме чу — стоеше, приковала поглед в черната като катран вода до кърмата. После, през воя на подводницата го чух — висок, пронизителен писък. Мис Перигрин!
Намерихме я да подскача във вълните. Едното ѝ крило явно беше счупено, но с другото пляскаше и се опитваше да задържи главата си над водата. Ема я взе в ръце. Изкрещях, че трябва да тръгваме.
Едва успяхме да се отдалечим с малкото останали ни сили. Зад нас се отвори водовъртеж, а миг по-късно водата заля бездната, оставена от подводницата. Океанът се самоизяждаше и се опитваше да изяде и нас. Сега обаче ние носехме със себе си един пронизително пищящ крилат символ на победата, или поне на половин победа, и имахме сили да се преборим с въртопа. После чухме гласа на Бронуин. Викаше ни. Миг по-късно нашата атлетична приятелка запори вълните, за да ни извлече на брега.
Лежахме на скалите под проясненото небе, дишахме тежко и треперехме от изтощение. Милърд и Бронуин ни затрупаха с въпроси, на нас обаче не ни достигаше въздух, за да им отговорим. Видели бяха тялото на Голън да пада, подводницата да изплава и да се потапя, мис Перигрин да излиза от водата, но не и мис Авъсет; всъщност бяха разбрали всичко. Прегръщаха ни, докато спряхме да треперим, а Бронуин пъхна директорката под ризата си, за да я стопли. Щом почувствахме, че силите ни се връщат, извлякохме кануто на Ема и се насочихме към брега.
Когато пристигнахме, децата нагазиха във водата и ни пресрещнаха.
— Чухме гърмежи!
— Каква беше тази странна лодка?
— Къде е мис Перигрин?
Слязохме от лодката и Бронуин вдигна ризата си да покаже сгушената под нея птица. Децата се струпаха около нас, а мис Перигрин вдигна клюн и издаде звук. Показваше ни, че е изморена, но се чувства добре. Децата викаха възторжено.
— Успяхте! — провикна се Хю.
Олив се впусна в лудешки танц и запя:
— Птицата! Птицата! Птицата!
Празненството не продължи дълго обаче. Всички бързо забелязаха отсъствието на мис Авъсет и тревожното състояние на Милърд. Турникетът му беше стегнат, но се чувстваше слаб заради многото загубена кръв. Инок му даде палтото си, а Фиона предложи вълнената си шапка.
— Ще те заведем на лекар в града — каза му Ема.
— Глупости — отвърна Милърд. — Този човек не е и чувал, че може да съществува невидимо момче и няма представа какво да прави, ако ме срещне. Или ще понечи да лекува погрешния крайник, или ще избяга с писъци.