— Няма значение, че ще избяга с писъци — отвърна Ема. — Когато примката се синхронизира, няма да си спомня нищо.
— Огледай се. Примката трябваше да се синхронизира преди час.
Милърд беше прав — небето беше тихо, битката беше приключила, но бомбеният дим все още се кълбеше и смесваше с облаците.
— Това не е добре — рече Инок и всички се смълчаха.
— Що се отнася до мен — продължи Милърд — в къщата има всичко, което ми е нужно. Дайте ми доза лауданум и промийте раната с алкохол. Засегната е само меката тъкан. След три дни ще съм тип-топ.
— Раната ти още кърви — Бронуин посочи червените точици, които изпъстриха пясъка под него.
— Ами тогава затегни тоя дяволски турникет!
Тя се подчини, а Милърд изпъшка така, че всички се свихме от ужас. После изгуби съзнание в ръцете на Бронуин.
— Добре ли е? — запита Клеър.
— Припадна, това е — рече Инок. — Не е толкова як, колкото се докарва.
— Какво ще правим сега?
— Попитайте мис Перигрин! — обади се Олив.
— Добре. Остави я долу, за да възвърне облика си — каза Инок. — Тя няма как да говори, докато е птица.
Бронуин я остани върху ивица сух пясък, а ние отстъпихме и зачакахме. Мис Перигрин подскочи на няколко пъти и запляска със здравото си крило, после завъртя пернатата си глава и премигна насреща ни. И това беше всичко. Остана птица.
— Може би иска да се усамоти — предположи Ема. — Да се обърнем с гръб.
Извърнахме се, но пак останахме в кръг.
— Вече е безопасно, мис Перигрин — каза Олив. — Никой не гледа!
Миг по-късно Хю се осмели и хвърли поглед назад.
— Нищо. Още е птица.
— Сигурно е много изморена и премръзнала.
Мнозина се съгласиха, че това е твърде вероятно, затова решихме да се върнем в къщата, да се погрижим за Милърд, с каквото намерим под ръка, и да се надяваме, че като си починат, и директорката, и примката ще възвърнат нормалното си състояние.
Единадесета глава
Крачехме нагоре по стръмната пътека към хребета като рота изтощени ветерани; в редица по един, с наведени глави, Бронуин носеше Милърд на ръце, а мис Перигрин се беше настанила в подобната на гнездо коса на Фиона. Сякаш някакво огромно куче беше ровило наоколо. Навред димяха кратери и имаше много разпиляна прясна пръст. Чудехме се какво ли ще намерим, като се приберем в къщата, но никой не се осмеляваше да попита.
Отговорът ни очакваше, преди още да влезем в гората. Инок се спъна в нещо и се наведе да го огледа. Беше парче овъглена тухла.
Обзе ни паника. Децата хукнаха надолу по пътеката. Когато стигнаха моравата, по-малките заплакаха. Навсякъде се виеше дим. Пръстът на Адам не беше спрял бомбата, както обикновено ставаше. Бомбата го беше разцепила по средата и избухнала. Задната част на къщата беше в руини. Между стените на две от стаите припламваха огньове. Там, където преди беше Адам, сега имаше пресен кратер, достатъчно дълбок, че да заровиш прав човек. Представих си в какво щеше да се превърне това място един ден: в тъжната и изоставена развалина, на която се бях натъкнал преди две седмици. Къщата на кошмарите.
Мис Перигрин се спусна от косата на Фиона, заподскача по обгорената трева и тревожно изписка.
— Какво се е случило, мис? — запита Олив. — Защо синхронизирането не е настъпило?
В отговор Мис Перигрин единствено нададе пронизителен писък. Изглеждаше объркана и изплашена като всички нас.
— Върнете се, мис! — замоли се Клеър и коленичи пред нея.
Мис Перигрин запляска с криле, заподскача и явно полагаше големи усилия, но все не съумяваше да възвърне облика си. Децата се скупчиха угрижени около нея.
— Нещо не е наред — каза Ема. — Ако можеше да се превърне в човек, досега щеше да го е направила.
— Може пък това да е причината примката да не се е синхронизирала — предположи Инок. — Нали помните историята на мис Кестръл, когато паднала от колелото си по време на пътен инцидент? Ударила си главата и останала керкенез за цяла седмица. И тогава нейната примка се изплъзнала.
— Това какво общо има с мис Перигрин?
— Може да си е ударила главата — въздъхна Инок — и да трябва да изчакаме една седмица да дойде на себе си.
— Камион, който кара с превишена скорост, е едно — каза Ема, — да си похитен от гадини, е друго. Не знаем какво са причинили онези копелета на мис Перигрин, преди да си я приберем.
— Копелета? Това множествено число ли е?
— Гадините отвлякоха мис Авъсет — отвърнах аз.