— Откъде знаеш? — заинтересува се Инок.
— Те работеха с Голън, нали? А и аз видях очите на онзи, който стреля по нас. Няма място за съмнение.
— Тогава да броим мис Авъсет за мъртва — каза Хю. — Със сигурност ще я убият.
— Може пък да не я убият — отвърнах аз. — Или поне не веднага.
— Ако зная нещо за гадините — обади се Инок, — то е, че убиват необикновените. В природата им е. Така правят.
— Джейкъб е прав — намеси се Ема. — Преди да умре, онази гадина ни каза, че са отвлекли много имбрини. Щели да ги принудят да повторят реакцията, която създала гладните, но тази ще е по-мощна. Много по-мощна.
Някой ахна. Останалите мълчаха. Огледах се за мис Перигрин и я видях кацнала унило на ръба на кратера на Адам.
— Трябва да ги спрем — Хю изглеждаше решен на всичко. — Трябва да намерим къде отвеждат имбрините.
— Как? — запита Инок. — Като проследим подводницата?
Някой зад мен се прокашля. Извърнахме се и видяхме Хорас, седнал с кръстосани крака на земята.
— Аз зная къде отиват — предпазливо каза той.
— Какво имаш предвид? Откъде знаеш?
— Няма значение откъде знае — каза Ема. — Щом казва, че знае, значи знае. Къде са я отвели, Хорас?
— Не зная името — поклати глава той. — Но видях мястото.
— Тогава ни го нарисувай — рекох аз.
Той се замисли, после се надигна тромаво. Приличаше на просещ евангелист със скъсания си черен костюм. Дотътри се до купчина пепел от пропуканата къща, наведе се и се изправи с въглен в ръка. После на меката лунна светлина започна да рисува върху разкъртената стена с едри щрихи.
Струпахме се около него, за да видим по-добре. Чертаеше редица вертикални линии, увенчани с тънки примки, подобни на колове с бодлива тел. От едната страна тъмнееше гора. Черни драскотини обозначаваха снега по земята. И това беше.
Привърши и се отправи с несигурни стъпки към мястото, където седеше преди. Отпусна се унило на тревата с празен поглед.
— Хорас, какво друго знаеш за това място? — запита Ема и нежно обви раменете му с ръка.
— Там е студено.
Бронуин пристъпи напред, за да разгледа направената от Хорас скица. С едната си ръка беше гушнала Олив и главата на малкото момиченце лежеше отпусната на рамото ѝ.
— Прилича ми на затвор — каза Бронуин.
— И? — разнесе се тъничкият гласец на Олив. — Кога тръгваме?
— Накъде? — направи нервен жест с ръце Инок. — Това са само завъртулки!
— Все някъде е — изгледа го Ема.
— Не можем просто да отидем на някое заснежено място и да се оглеждаме за затвор.
— Но не можем да останем и тук.
— Защо?
— Виж в какво състояние е къщата. Виж директорката. Прекарахме чудесно тук, но с този живот е приключено.
Инок и Ема продължиха спора. Другите взеха страна. Инок настояваше, че са били твърде дълго извън света, че ако си тръгнат сега, ще бъдат уловени в капана на войната или от гладните, че е по-добре да видят какво могат да направят тук, където поне познават околността. Според другите войната и гладните вече са ни застигнали и нямаме избор. Гладните и гадините, по-многочислени от всякога, ще се върнат за мис Перигрин. А и мис Перигрин трябваше сама да направи своя избор.
— Ще намерим друга имбрин — предложи Ема — Ако някой знае как да помогне на директорката, то това са нейните приятелки.
— А ако и другите примки са се изплъзнали? — рече Хю.
— А ако всички имбрини вече са отвлечени?
— Не знаем със сигурност. Все някоя трябва да е останала.
— Ема е права — обади се Милърд. Лежеше на земята със счупена тухла под главата вместо възглавница. — Ако единствената възможност е да чакаме и да се надяваме да не дойдат повече гладни и директорката да се оправи — бих казал, че това изобщо не е избор.
Най-после противниците млъкнаха засрамено. Къщата щеше да бъде изоставена. Личните вещи — опаковани. Налагаше се да вземем от пристанището няколко лодки, с които да отплаваме на сутринта.
Запитах Ема как ще изберат посоката. В крайна сметка никое от децата не беше напускало острова през последните осемдесет години, а мис Перигрин не можеше нито да говори, нито да лети.
— Имаме карта — отвърна тя и бавно се извърна към димящата къща. — Ако не е изгоряла, разбира се.
Предложих да ѝ помогна, за да я намерим. Увихме лицата си с мокри парцали и влязохме в къщата през срутилата се стена. Прозорците бяха разбити, въздухът — натежал от пушек, но водени от ярката светлина в дланта на Ема, двамата си проправихме път към кабинета. Лавиците бяха изпопадали като пулове на домино, ние обаче ги избутахме встрани, приклекнахме и затърсихме из разпилените по пода книги. Имахме късмет и бързо открихме тома — беше най-големият в библиотеката. Ема изписка от радост и го вдигна високо.