— Питър излезе с Джесика, а Джейми е на гости на едно приятелче — отвърна Керъл. Джесика беше последната приятелка на Питър. Тя живееше наблизо в Белведере и той прекарваше там повече време, отколкото в собствения си дом. — След половин час трябва да прибера Джейми — додаде Керъл. — Освен ако не искаш ти да го вземеш.
На двадесет и три години Керъл беше хубавичка блондинка и макар да бе наедряла през годините, сега, на тридесет и седем, тя все още бе симпатична жена, която проявяваше силна привързаност и обич към децата. През изминалите четиринадесет години се бе превърнала в част от семейството им.
— Имах намерение да изпека малко сладки — отвърна Лиз, остави чантата си и съблече палтото си.
Хвърли един поглед на пощата, струпана върху кухненската маса, но не откри нищо важно. Вдигна очи и погледна през кухненския прозорец. От другата страна на залива се виждаше Сан Франциско. Домът им беше удобен и уютен, а от прозорците му се разкриваше прекрасна гледка. Семейството бе твърде многолюдно и къщата им бе малко тесничка, но те всички много я обичаха.
— Иска ли някой да ми помогне в печенето? — попита Лиз, но като се огледа, видя, че говори на себе си.
Трите момичета вече се бяха изпокрили в стаите си и сега най-вероятно говореха по телефона. Четирите големи деца постоянно се препираха за двата телефона в къщата.
Лиз вече бе замесила тестото и бе извадила коледните формички за сладки, когато, половин час по-късно, Керъл слезе по стълбите и отиде да прибере Джейми. Лиз имаше още много работа и предполагаше, че Джейми веднага ще изяви желание да й помогне. Той много обичаше да работи с нея в кухнята.
Десет минути по-късно, когато Керъл се върна заедно с него, той изпищя от радост, като видя какво прави майка му, взе си малко сурово тесто и се усмихна с удоволствие щом го опита.
— Може ли да помагам? — Джейми беше красиво дете с гъста тъмна коса и топли кафяви очи. А усмивката му винаги успяваше да разтопи сърцето на майка му. Той й беше особено скъп, на нея и на всички останали, и завинаги щеше да си остане тяхното малко бебче.
— Разбира се. Но първо си измий ръцете. Къде беше?
— У Тими — отвърна той и се върна с мокри ръце от мивката. Майка му му посочи една кърпа, за да се избърше.
— Как е той?
— В тяхната къща. Нали е Бъдни вечер — сериозно отбеляза Джейми, докато й помагаше да разточи останалото тесто.
— Зная — отвърна с усмивка Лиз. — Те са евреи.
— Обаче имат свещи. И получават подаръци през цялата седмица. Защо не може и ние да сме евреи?
— Такъв ни бил късметът, предполагам. Но и ти не можеш да се оплачеш от подаръците, които получаваш за Коледа. — Тя се усмихна на най-малкото си дете.
— Тази година помолих Дядо Коледа за велосипед — с надежда рече той. — Писах му, че Питър обеща да ме научи да го карам.
— Зная, скъпи. — Беше му помогнала да напише писмото. На дъното на едно чекмедже пазеше всичките писма на децата до Дядо Коледа. Всичките бяха прекрасни, особено онези на Джейми. Той я погледна и й се усмихна топло. Очите им се срещнаха и двамата останаха така дълго време.
Джейми беше специално дете. Скъп дар, получен късно в живота й. Роди се два месеца преждевременно и бе увреден както от самото раждане, така и от кислорода, който се наложи да му подадат. Макар че според прогнозите се очакваше детето да ослепее напълно, това не се случи. Джейми обаче беше със забавено развитие, което, макар и не в особено остра форма, бе достатъчно изразено, за да го направи по-различен и значително по-бавен от децата на неговата възраст. Въпреки това Джейми се справяше добре — посещаваше специално училище, имаше силно развито чувство за отговорност, беше изключително жизнено и любвеобилно дете. Никога обаче нямаше да стане като по-големия си брат и сестрите си.
Всички в семейството отдавна бяха приели този факт. Непосредствено след раждането му всички бяха силно шокирани и смазани от случилото се. Особено Лиз, която в началото се чувстваше отговорна за състоянието на детето. Беше работила твърде много, явила се бе на три дълги и уморителни процеса, живяла бе под постоянен стрес. Предишните й бременности бяха леки, без каквито и да било проблеми. С Джейми обаче всичко бе по-различно. Бременността протичаше тежко. От първия до последния ден Лиз се чувстваше изтощена и постоянно й се гадеше, след което, без всякакво предупреждение, два месеца и половина преди термина, родилните болки започнаха и лекарите се оказаха безсилни да спрат раждането.
Бебето се роди десет минути след като Лиз пристигна в болницата. Раждането беше лесно за нея, но не и за Джейми. В началото всички се опасяваха, че пораженията може да се окажат по-сериозни. През първите няколко седмици не бяха сигурни дали детето изобщо се оживее. Когато най-сетне си го прибраха у дома, след като бе прекарал шест седмици в кувьоз, той им се стори като малко чудо. И до ден-днешен цялото семейство го възприемаше по този начин. Джейми беше невероятно обичлив и мъдър по свой собствен начин. Беше най-доброто от всичките пет деца и въпреки ограничените си възможности, притежаваше прекрасно чувство за хумор. Родителите му, както и по-големите деца в семейството, отдавна вече се бяха научили да се радват и възхищават на постиженията му и да не скърбят за онова, което не беше и никога нямаше да бъде. Джейми беше толкова красиво дете, че хората не можеха да отделят поглед от него, но когато заговореше, непознатите неизменно оставаха шокирани от неговата директност и начина му на изказ. Понякога им бе нужно известно време, за да осъзнаят, че е по-различен. Състраданието, което веднага се появяваше по лицата им, дразнеше и ядосваше родителите и по-големите му брат и сестри. Когато хората изразяваха съжалението си с думи, Лиз неизменно отговаряше: