Питър докосна ръката й и я дари със сърдечна усмивка. Винаги се бе възхищавал от майка си. Тя бе напълно откровена с тях и той знаеше, че ги обича повече от всичко на света. След инцидента в плувния басейн тя бе стояла неотлъчно до него, подкрепяла го бе по всеки възможен начин. Питър искрено съжаляваше за проваления празник и за това, че именно към Бил бяха насочени злобата и гневът на Мегън. Но и той, също като Лиз, разбираше прекрасно защо се бе стигнало до това. Бил обаче очевидно не бе схванал нещата в дълбочина. Според Питър той бе реагирал твърде емоционално. Сподели това свое схващане с майка си, докато я изпращаше до стаята й.
— Не съм сигурна, че мога да го виня. Децата го нараниха твърде болезнено, а той не е свикнал с това. Бил няма деца, а и от доста години вече не е женен. Мисля, че те сериозно засегнаха чувствата му. Остана с убеждението, че според тях той е втора категория човек, който по никакъв начин не би могъл да се сравнява с баща ви.
— Нужно ни е още време. — Питър се усмихна. — С времето момичетата ще свикнат с него — додаде с надежда той.
— И аз се надявам на същото.
Лиз събу обувките си и, без да сваля костюма от кафяво кадифе, се излетна в тъмната стая, замислена за Джак, Бил и децата си. Озовала се бе в сложна и заплетена ситуация, в която, освен с всичко останало, трябваше да се пребори и със собствените си скърби и страхове. Напоследък все не й оставаше време да се задълбочи в чувствата си — постоянно бе заета с проблемите на останалите.
Лиз се замисли за съпруга си и заплака. Той бе оставил след себе си огромна празнина и понякога й се струваше, че по никакъв начин не би могла да я запълни. Тя обичаше Бил, но не по начина, по който бе обичала Джак. Или поне за момента беше така, макар Лиз да се надяваше, че с времето чувствата й ще стават все по-дълбоки. Връзката им обаче неминуемо щеше да бъде по-различна, защото тя не бе същата, а и Бил бе коренно различен от Джак.
Телефонът иззвъня докато Лиз лежеше в мрака. Тя се присегна и вдигна слушалката, без да пали лампите. Обаждаше се Бил и по гласа му личеше, че е много напрегнат. Изобщо не се бе успокоил, след като си бе тръгнал от дома й. Всъщност стори й се, че е още по-гневен и разстроен. Заяви й, че трябва да й каже нещо.
— И какво е то? — попита тя със затворени очи. Все още болезнено усещаше отсъствието на Джак и се чувстваше ужасно заради случилото се преди малко. Не можеше да се избави от усещането, че й предстои да изкачи Еверест. Нищо, че вече единадесет месеца само това правеше.
— Съжалявам, Лиз. Не мога да го направя. Много мислих за това… и не разбирам какво се случи с мен. По всяка вероятност просто си бях изгубил ума за известно време. Срещнах те и се влюбих в теб… семейството ти ми изглеждаше толкова здраво и сплотено, а ти беше толкова уязвима, че аз веднага паднах в капана. Само че това не ми е присъщо и сега вече знам, че не искам повече да живея в този капан.
Тя рязко отвори очи и се втренчи в мрака.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
Но вече знаеше. Бил съвсем ясно бе заявил намеренията си. Нищо, че на нея не й се искаше да ги чуе.
— Онова, което казвам, е, че направих грешка. И че всичко свърши. Обичам те и децата ти са страхотни. Но аз просто не мога да го направя. Мегън днес ни направи огромна услуга. На всички нас. Иначе можеше да ни отнеме месеци, дори години, за да стигнем до това прозрение. След като си тръгнах от вас, нещата изведнъж си застанаха по местата. Отидох да потичам и видях случилото се в истинската му светлина. За известно време си бях изгубил ума, но аз не съм… Лиз… съжалявам… но всичко свърши.
Лиз не можеше да намери думи, за да му отговори. Продължаваше да лежи неподвижно в мрака. Имаше чувството, че някой току-що я бе ударил с все сила в гърдите и я бе оставил без дъх. Загубила бе дар слово. В момента изпитваше същите онези вълни на силна паника, които я заливаха непосредствено след смъртта на Джак. А ето че сега щеше да изгуби и Бил. Едва бе започнала да свиква с него, да го допуска в сърцето си, а той вече искаше да си иде.
Всичко свърши. Беше го изгубила само в един миг. Благодаря ти, Мегън…
— Защо не го обмислиш още малко? — Лиз се опита да разговаря разумно — както би направила с всяко едно от децата си. — В момента си изплашен и наскърбен. Но те ще свикнат с теб и ти знаеш това. Нужно е само още време.
— Няма смисъл, Лиз. Аз не го искам. Сега виждам положението съвсем ясно. И двамата би трябвало да сме благодарни заради това, което се случи днес. — Тя обаче не изпитваше благодарност. Напротив, чувстваше се опустошена. — Ще ти се обадя след ден-два, за да видя как се чувстваш. Съжалявам, наистина съжалявам, но явно така ни е било писано. Зная го.