И откъде би могъл да знае? И какво точно знаеше? Две от дъщерите й бяха проявили грубост към него, но те бяха само две момичета, които болезнено чувстваха отсъствието на баща си.
— Защо не поговорим за това, след като се успокоиш?
— Няма за какво да говорим. — В гласа му се долавяше паника. — Аз се отказвам, Лиз. Казах ти вече, всичко свърши. Трябва да го разбереш.
Защо? Защо всички очакваха от нея да разбере и прости лошото им държание? Защо трябваше все тя да се извинява? Ту заради децата си, ту заради него… Защо всеки път все тя се оказваше губещата! Вярно, че и те не бяха спечелили нищо от възникналия конфликт, но тя бе изгубила най-много от всички.
— Обичам те — ясно изрече тя преди сълзите да я задавят.
— Ще го преодолееш. Аз също. Нямам нужда от още един развод, а и ти нямаш нужда от допълнителни неприятности. И без мен си имаш достатъчно проблеми. Само кажи на децата да се успокоят — слабоумникът вече няма да се натрапва в живота им. Сега вече могат да празнуват. — Думите му бяха пропити от гняв и горчилка; държеше се като капризно хлапе, а Лиз просто не можеше да достигне до него.
— Джейми те обича, а също и Питър. Какво да кажа на тях двамата?
— Че сме допуснали грешка, но сме успели да си дадем сметка за това, преди да е станало прекалено късно. Някой ден и те, и ние ще сме доволни от взетото решение. Сега мисля да затварям, Лиз. Нямам какво повече да ти кажа. Дочуване.
Последните му думи бяха произнесени с толкова категоричен тон, че Лиз остана без дъх, когато ги чу.
Бил затвори, преди тя да успее да отговори каквото и да било.
Лиз стисна слушалката в тъмнината, а после, разплакана, я върна върху вилката. Не можеше да повярва в случилото се. Връзката й с Бил беше приключила. Просто ей така. Той постигнал прозрете по въпроса и бе сложил край на всичко. Прозрете като че ли беше ключовата дума. А на нея й се искаше да го разтърси с все сила и да го накара да разбере какво е сторил. Лиз дори не му се сърдеше. Беше само опустошена от мъка.
Тази нощ тя отново плака докато заспа — но сега плачеше за Бил, а не за покойния си съпруг.
Глава единадесета
През дните, последвали фиаското от Деня на благодарността, Лиз не сподели с никого факта, че Бил вече не присъства в живота й. Не каза нищо на Виктория, когато двете разговаряха по телефона, не спомена за случилото си и пред майка си, която определено имаше мнение по въпроса. В един от предишните им разговори майка й бе изтъкнала, че решението й да покани Бил в дома си за Деня на благодарността е грешка. А Лиз веднага си бе помислила, че майка й просто ревнува, защото самата тя не бе сред поканените.
Лиз обаче беше съсипана. От месеци не бе изглеждала толкова зле. Беше тъжна, уморена и раздразнителна. В началото и Керъл, и Джийн решиха, че това се дължи на наближаващите празници и на свързаните с тях спомени. Джийн обаче първа се досети за случилото се. Бил бе престанал да звъни в кантората.
— Скарахте ли се? — предпазливо попита тя, когато Лиз се върна от заседанието на съда, проведено в седмицата след Деня на благодарността.
Лиз я погледна с мрачно изражение. Край очите й имаше тъмни кръгове. През изминалите няколко дни бе отслабнала, а сънят й бе станал по-неспокоен и отпреди.
— Той ме напусна. Децата се държаха зле с него в Деня на благодарността. Не всичките, но Мегън и Ани го обидиха и на него му дойде твърде много. Те настина проявиха непростима грубост, но той пък очевидно само е чакал някакъв такъв повод, за да повярва, че всичко между нас е било една голяма грешка и че връзката ни се дължи на временна загуба на ума от негова страна. Преди две седмици Бил ме попита дали ще се съглася да се омъжа за него в Деня на влюбените. Но ето че не можахме да изкараме заедно и до Деня на благодарността.
— Може би просто се е паникьосал — внимателно предположи Джийн.
От месеци не бе виждала Лиз в подобно състояние и се безпокоеше за нея. Тя изглеждаше отчайващо нещастна, а като капак на всичко днешното съдебно заседание не беше протекло според очакванията й. Този път Лиз бе загубила, а това допълнително задълбочаваше депресията й. Истинската причина за унинието й обаче не беше загубата в съда, а поведението на Бил.
— Той ще се върне, Лиз. Нужни са му няколко дни, за да се успокои, а след това ще те потърси отново.
— Не мисля така. Струва ми се, че решението му е окончателно.
Предположенията й се потвърдиха, когато му позвъни в края на седмицата, а той изобщо не си направи труда да отговори на обаждането й. Лиз, изпълнена с презрение към себе си заради малодушието, което проявяваше, му позвъни на пейджъра. Най-накрая, след няколко часа, Бил все пак й се обади и обясни, че бил зает с някакъв спешен случай. Гласът му обаче звучеше студено и отчуждено.