Александър Мирер
Домът на скитащите
Пролог
Тугарино, вечерта
Бронираните коли се наредиха около хълма. Ажурната сянка на телескопа падаше върху източния склон като огромна маскировъчна мрежа и се точеше към хоризонта. Високо загърмяха мегафоните, басовото им ехо отскачаше от стените.
— Спокойствие, спокойствие… Не излизайте извън оградата, не се приближавайте до колите… Освободете пътя на колите…
Командирът на дивизията седеше в газката си и шареше с бинокъл по склона. Пред административната сграда кипеше гъста тълпа. От нея се отделиха двама. Момченце и офицер. Момченцето приклекна, размаха ръце и се втурна през портала към командирската кола на първи батальон.
— Пуснете го! — тихо каза командуващият. — Не е ли същото хлапе…
Той видя как момчето скочи върху бронята и след минута по радиото зазвънтя трескавият му алт:
— По-бързо, по-бързо, ох, моля ви се, по-бързо, той лежи в оврага!
Командуващият заповяда:
— Шести, изпратете кола с момчето… Тук Първи. Внимание! Четвърти, започнете движението!
Колоната от бронетранспортьори, разтегната по шосето, се обви в дим и тръгна нагоре — между колите на обкръжението. „Спокойствие! Граждани, дайте път на колите!“ — призоваваха мегафоните. Един след друг бронетранспортьорите се изкачиха на хълма, внимателно разцепвайки тълпата на малки групи. Колите бяха докарали следствената комисия. Тя пристъпи към работа — офицерите наизскачаха сред тълпата. Командуващият се намръщи — докъде я докарахме. Да обискираме своите… Разбираше, че няма друг начин и че преди всичко трябва да се изземе тайнственото оръжие, което превръща хората в пришълци. Разбираше и все повече се мръщеше, докато оглеждаше околността с бинокъла си. Това, което ставаше, не се побираше в главата му. Война без противник. Война, в която всеки можеше да се окаже противник. Това беше невъобразимо. В окулярите се мяркаха обърканите, понякога озлобени лица на парашутистите. Командуващият нямаше право да обяснява на офицерите и войниците смисъла на операцията. За всички освен командирите на батальоните дивизията провеждаше карантинна охрана: уж в Тугарино има някаква болест, епидемия…
Слънцето клонеше към самия хоризонт зад вълнистата редица на хълмовете. Там, на десет версти наоколо, също работеха бойци от дивизията — външното обкръжение преграждаше пътищата. Като прокара бинокъла по протежение на шосето, командуващият видя улиците на Тугарино. Къщите и дърветата потрепваха в окулярната мрежа. Изглеждаше, че зелените коли разтърсват улиците. Това беше вторият кордон. Той разсичаше градчето на квартали. Заповедта бе да не пускат никого извън чертата на града, да търсят предмети с необикновен вид… „А войниците са гладни — помисли си командирът на дивизията. — Дивизията е размазана като масло по хляб, на сто квадратни километъра… Трябва спешно да се нахранят хората, да се заредят колите с гориво. И освен това — връзка. Ох, тази връзка!…“
— Първи, докладва Четвърти. Операцията е завършена — забърбори радиото. Командуващият попита:
— Намерихте ли?
— Съвсем не.
— Броят на задържаните?
— Триста и осемнадесет, без момчето.
— Ясно. Щаб, напред! — заповяда командуващият. Щабните коли потеглиха към хълма. И през следващите два часа, както и преди това — от четири часа следобед, — командуващият дирижираше камионите, бронетранспортьорите, хеликоптерите, тежките въздушни транспорти. Освен за собственото си стопанство трябваше да се грижи и за невинно пострадалите триста души. Тях ги разпитваха следователите, но командуващият бе длъжен да осигури на комисията помещения, връзка, конвой. Наистина Центърът им помагаше. Началникът на интенданството непрекъснато докладваше: докарани са палатки, походни легла, цяла полева болница лекари. Изглеждаше, че всичко е наред… Обаче трябваше да се приемат и да се разтоварват хеликоптерите и транспортните самолети, да се опъват палатките, да се настаняват по кабинетите лекарите и всичко това — при недостиг на хора, при настъпващата тъмнина, на слабата светлина на подвижните електростанции. Още не бяха успели да възстановят високоволтовата линия… А щом работата понамаля, при генерала се върна тревогата. Сърцето му се свиваше — такъв огромен район, това не ти е да изчистиш половин кило ориз… Струваше му се, че в бързо сгъстяващия се здрач по овразите и горичките се измъкват пришълците. Измъкват се като вода между пръстите, неотличими от своите. Не случайно тук ги няма… В двадесет и два часа командирът отиде в радиостанцията и лично подбра патрулните подразделения: