Чувствувам се виновен, че досега не е създаден мощен научноизследователски колектив за разработката на индикатор за Десантниците.“
Още веднъж прочете написаното. Залепи в тетрадката конспектите от сводките, на които се позоваваше в текста, и черновата на обръщението към цялото население на света, подготвено тази вечер. Погледна часовника — съвещанието „горе“ още не би могло да свърши. Заключи дневника, сложи го в сейфа на видно място, заключи сейфа и го запечата. Помисли дали да не си отиде в къщи — да поспи поне два-три Часа — и пак се настани до бюрото. Изведнъж се успокои. Сякаш бе излял в тетрадката на дневника тревогата, страха, отчаянието си. Няма смисъл да се отчайва. Когато настъпи критичен момент, не се отчайвайте, чакайте. Търсете дреболия, детайл, опашчица на събитията, за която може да се хванете.
Отвори кутия цигари, третата от сутринта. Когато димът се закълби около настолната лампа като край мангал с шишчета, Зернов стана и погледна към пустата нощна уличка. Точно преди тридесет години в една топла лятна нощ той гледаше през огледалните стъкла към сивите каменни плочи — двора на „имперската канцелария“.
Беше на двадесет и една години. Жизненият опит: два курса в Московския институт за чужди езици и половин година специална школа… Носеше сиво мундирче с кадифена яка, лакирани ботуши, колан с кинжал, халка и пръстен, изработен от мюнхенски бижутер. Мустачки. Трещяха и лаеха зенитни оръдия, в черното берлинско небе стърчаха жълти стълбове прожекторна светлина.
Така започна кариерата му на разузнавач. Сега завърши. Зернов не беше от тези, които се страхуват от истината. Бе претърпял поражение. Като никой друг той познаваше хорските слабости, защото използуваше слабостите на враговете и се бореше със слабостите на приятелите. Но все пак му беше безкрайно мъчно за всеки един от трите милиарда души — слаби и силни, нищожни и велики и просто никакви. Всички тях ги заплашваше нещо ужасно, тъй като Михаил Тихонович Зернов не бе изпълнил дълга си. Пропусна Десантниците извън границата. „През тези тридесет години прекалено много ми вървеше. Сигурността в собствените сили бързо се превръща във високомерие“ — помисли си той. Изпрати с поглед едно такси, което влезе в пресечката откъм Садовая. Колата беше с областен номер и спря пред съседната къща, на двайсетина крачки от входа на Центъра. Като машинално отбеляза това, той продължи да си мисли за своето. Кой знае защо, мислите му се връщаха към младостта. Младостта свърши, когато прекрачи вратата на „ЛИ–2“ и преобръщайки се в твърдия леден въздух, започна да пада в черното нищо към брега на Елба. „Евих ферлорен либ, их гролле нихт.“ Навеки изгубена любов, аз не роптая… Мечтаеше да превежда Хайне — стана разузнавач. После — контраразузнавач. И провали най-голямото си дело.
Погледна към телефонния апарат. Мълчи… Съвещанието „горе“ още не е свършило. Беше единадесет часът и тридесет и две минути.
Отпусна ръката си с часовника, още веднъж погледна към прозореца. Таксито се отделяше от тротоара, а пътникът вървеше към входа на Центъра. Вдигна глава. Безстрастната светлина на уличния фенер освети дебели мустаци и с две звезди блесна в стъклата на очила.
Обратът
— Приятно е, когато прогнозите се сбъдват — рече гостът. — Разчитах да ви заваря, Михаил Тихонович.
Гостът седеше на дивана. До него, без да го изпуска от очи, целият напрегнат, седеше Ганин. Насреща, в креслото бе адютантът на Зернов с пистолет. Всичко според инструкцията. Самият Зернов официално се бе настанил зад бюрото.
Безразлично кимна и продължи да изучава лицето на госта, което приличаше на източна каменна скулптура — тесни очи с дебели клепачи, широки, неподвижни скули, дебели устни. В това лице имаше каменна мъдрост. Като ловеше по навик и най-малките оттенъци на мимиката, Зернов си помисли, че знанията му на физиономист в този случай са безполезни. Лицето на Учителя не изразяваше мисли и чувства на пришълец. Лицето не гледаше — то беше обърнато навътре, а не към събеседника.
— М-да, превъзходно — каза гостът. — Вие разбрахте ли откъде ви зная, Михаил Тихонович?
— Откъде? — попита Зернов.
— Разбира се, от Дмитрий Алексеевич. Позволете да проявя любопитство, той разказа ли ви за мене?
Като нарушаваше елементарните правила на разпита, Зернов отговори:
— Не ми е разказвал.
— Да, така се бяхме разбрали — отбеляза гостът.