— При какви обстоятелства?
— Ъ-ъ-ъ… Удари си главата в… неизвестен предмет, вашвидливост. Там, където е доста трудно, ъ-ъ, да се удариш.
— Загуби ли съзнание?
— Тъй вярно, ваш-ш.
Сега Великия командор се запъна. Но като погледна лицето на Диспечера, престана да се запъва — на Ходовия сега не му беше до изчезналия адютант на негова предвидливост…
— Гривната му наред ли е? — направо попита командорът.
— Ъ-ъ-ъ… — През тревогата на Диспечера се прокрадваше учудване. — Гривната ли? Разбира се, вашвидливост. Ъ-ъ?…
— „Ъ-ъ“! — подигра го Джал. — Дръвници! Мина работил ли е в работилниците?
— Тъй вярно, ваш-ш…
— Насекоми! Спъвате се в собствените си роботи! — изфуча командорът и изключи връзката.
Младшият Диспечер Мина… Джал го помнеше — един такъв върлинест. На ръст е колкото Глор, и телосложението му е подходящо. Работил е в работилниците, има под ръка скафандър. Съобразителният Нурра е видял всичко това, зарадвал се е, цапардосал е Мина с нещо тежко. Да предположим — с ръка. Лапите на бившия Глор са доста тежки… След това, разбира се, се е опитал да свали гривната на жертвата си. По правило гривните не се свалят. Но за Нурра правилата са празна работа… Добре, че не е откъснал ръката на оня нещастник… „Престъпникът е примъкнал до господин Диспечера контейнера с неговия собствен скафандър и е отворил споменатия контейнер с гривната на споменатия Диспечер Мина“ — по навик формулира командорът. Добре, че господа стражниците са непоправими дръвници, да ги срази гневът на Пътя…
„Гледай го ти тоя Нурра! — за стотен път си помисли командорът на Пътя. — Съобразил е, че Стражата няма да го търси извън борда, при това в чужд скафандър.“ Защото скафандърът е неприкосновен. Защото в Космоса излизат или на въже, или на локаторен лъч — с една дума, завързани. Да се изгубиш в Космоса е по-лесно, отколкото да произнесеш „в името на Пътя“. Едно погрешно движение и отлиташ в необятното нищо, изчезваш, потъваш — край… Правилото „в Космоса нито крачка без въже“ се изпълнява безпрекословно. И кой друг освен Нурра ще се реши да нахлузи чужд скафандър? Пак се повтаряше онова, което се случи в Старата Кула. Стражата не търсеше там, където според нея никой няма да се крие…
За Нурра правилата са празна работа… Какво да прави? Когато най-сетне го хванат в Космоса, разярените офицери тихомълком ще го пъхнат в Изчислителя. И няма да докладват на Шефа. Ах и ах, мер-рзавец…
Командорът пощрака с челюсти и пак потъна в електронната стихия. Едва ли не за първи път се възползува от клавиша „Комутатор за индивидуална връзка“, прибави индексите „Скафандър“ и „Принудително повикване“. Като сумтеше нетърпеливо и придържаше бутона „Качество на тембъра“, извика Диспечера Мина на глас, за да може мерзавецът да го познае и да му отговори. И той отговори. Нагло, весело изщрака:
— А, спомни ли си за приятелчето, чуждопла…
— Млък! — изсъска командорът. — Ще те разпраша, ще те унищожа!
— Хайде де, хайде — подкани го Нурра. — Унищожи ме…
— Млък! Веднага се връщай, влизай и върви при Сулверш!…
За съжаление от гняв му секна дъхът и мерзавецът успя да вмъкне кратка характеристика на началника на Стражата.
— Млък! Той ще те доведе при мене, др-ръвник!
— Ами, ще ме доведе… Я слушай!…
— Яви се незабавно! — На пулта мигаше повикване по резервния канал, определен за „Подводната мълния“. — Бързай!
Като фучеше и се задъхваше, той включи подводницата и веднага забрави за непокорния каторжник.
Изстрелът
Подводницата се движеше под океанските вълни. Черната, мазна вода ревеше и се завърташе в невидими в тъмнината вихри — двигателите на атомния кораб работеха на пълна мощност, като плюеха през ходовите си сопла хиляди тонове вода. Когато двата часа боен ход изминаха, Тачч предаде на командира ролката с магнитофонния запис и нареди да я сложат в големия хидрофон. Командирът се подчини без сянка от съмнение и госпожа Тачч леко се подсмихна. Спомни си поръката на командора на Пътя — в случай на необходимост да използува сила. Къде ти! Командорът сякаш бе забравил колко силно е въздействието на думите „заповед на Великия“ и че само на неговото равнище — Великия Диспечер и Великия Десантник — биха могли да му окажат съпротива, а простосмъртните и даже Безсмъртните като Шефа на двете Стражи няма да посмеят да оспорват заповедите му.
Поведението на командора беше неразбираемо и нелогично. Беше разкрил заговор и можеше с един удар да се отърве от всичките си врагове, а ги помилва. Ако беше изпратил нея, Тачч, в Изчислителя, щеше да намери и Мислещия на Ник. А предпочете да се откаже от собственото си тяло. Непонятно. Наивно великодушие. Е добре, тя ще намери Джерф, ще върне на Джал кристала на госпожа Ник и ще си поиска обещаното. Да се откаже от обещанието си Джал… „Няма да посмее? — мислеше Тачч. — Не, тук има нещо друго.“