— Разрешете да доложа, сумун! — каза старшият офицер.
В южния сектор на екрана се бе появило овално петънце — животното уверено се приближаваше откъм открито море. Джерф! Хидрофоните приеха късите, ревящи сигнали — договорената със Светлоокия парола… Но какво прави той?! Насочва се към дублиращата подводница!
Тачч извика:
— Пълен напред на изток!
Командирът повтори заповедта. Корабът потегли, набирайки скорост.
По една нещастна случайност сумунът бе излязъл точно на продължението на правата между двете подводници и бе решил, че повикването е отправено от по-близката до него, дублиращата. Двете лодки висяха в „звуковия коридор“, в пласта на студената вода, и Джерф не бе успял да определи разстоянието до източника на звука.
— Господин капитан, наредете на дублиращия да не предприема нищо! — каза Тачч. — Категорично нищо!
— Слушам! Три-осем! Вика водачът!
Радиото изщрака и панически закрещя:
— Водач, тук три-осем! Атакува ни сумун! Аз…
— Остави! — кресна командирът. — Три-осем!
Вместо отговор удари глух, много далечен взрив. Командирът спря двигателя и каза:
— Бойно торпедо. Вашият звяр е разкъсан на парчета, госпожо монтажничке.
Сам срещу всички
Най-добрият начин да събориш човек е да го блъснеш два пъти поред в раменете. Сьовка още не бе успял да осъзнае, че Джерф е загинал, когато „поздравителната пластинка“ отговори на повикването му и предаде друга убийствена новина. Веществото, което екранира Машка, не съдържа атмосферен въздух. Машка е скрита под броня, но в Космоса. Преди минута командорът бе наредил на Тачч да търси бота. Да претърси цялото крайбрежие, но да го намери. Сега не знаеше какво да прави. Двойният удар го бе съборил и той не можеше да се изправи веднага. Късметът го бе напуснал… Всичко отиваше по дяволите. Ненавистта на двамата старши Велики, от която досега не се страхуваше, скоро щеше да стане реална заплаха. Кой знае колко дни ще отидат в търсене, след като го няма Джерф? Може би не дни, а години… Може би поколения. И колко дълго ще може да надхитрява Диспечера и Десантника?
В дока се готвеха за тържество. Роботите лъскаха осветителните панели. По коридорите се движеха парадни шлемове с гребени, парадни ръкавици от златист шеврон, новички комбинезони. До излизането на кораба оставаха броени часове. В приемната на Великия командор се тълпяха важни господа. Командорът на Пътя не приемаше: Сьовка се чувствуваше смазан. Вече за хиляден път се проклинаше, че е недооценил Джерф. Знаеше, че трябва да реши — сега, преди да е настъпил заключителният стадий на подготовката. И не можеше да се принуди да действува. Тогава с него се зае командорът на Пътя. Той би трябвало страстно да желае поражението на Сьовка, но подчиненият Мислещ иска същото, което и стопанинът му. Джал заядливо попита: „Дойде време да бягаш, а?“
Сьовка не можеше да избяга, да изостави безпомощната Машка тук.
„Дръвник! — назидателно отбеляза командорът. — Себе си трябва да спасяваш, себе си… Другите нека сами да се спасяват. Не искаш ли? Странно, кълна се в шлема и обувките си… Ти разбираш ли, че тя е в кораба?“
Сьовка разбираше.
„Корабът ще тръгне на изпитания, а после — в експедиция. Как ще я намериш, дръвник? А-а, независимо от всичко ти искаш да провалиш изпитанията и да задържиш кораба, така ли? Според замисления план? А знаеш ли къде ще отидеш после?“
Сьовка знаеше — в Изчислителя… Оттам — под дулото на разпрашителя. Даже да задържи кораба, пак няма да успее бързо да намери Машка. Ще загинат и двамата. Като орех-близнак под чук. Сьовка не можеше да избяга, но не можеше и да действува. Само да седи и да чака. Да чака.