„Зависи какво чакаш — рече командорът. — Чуй за какво си говорят в приемната хората от свитата ни… Не, комонсе! Сега вече е късно да се чака, във всички случаи ще ни пъхнат в Изчислителя. Да атакуваме! Да изпоплашим всички дръвници Велики, за да си кротуват и да не смеят да гъкнат! Под нокът! В края на краищата за три-четири денонощия корабът може да бъде основно претърсен…“
„Ама той е прав, тоя стар интригант“ — помисли си Сьовка и раздвоението се прекрати. Трябва да се реши на диверсия. Да задържи кораба. Да сплаши Великите, като пусне в ход скритите козове. А докато Великия Диспечер и Великия Десантник се отбраняват от обвиненията на Джал, да открие Машка в кораба.
Още няколко минути командорът на Пътя мисли, преценява, претегля шансовете. После решително включи връзката и извика Шефа на двете Стражи.
Гаргок изглеждаше зле. Даже каската му не бе сложена толкова дръзко, както друг път. Какво пък, още по-добре… Като се облегна с гърди на пулта, командорът на Пътя тайнствено прошепна:
— Слушай, Гар… Странни работи, момче… Провери детекторите, които се намериха в моята ракета, дали съответствуват на матрицата на Номдал, моя предшественик. М-м-да-а. Доложи резултатите.
Без да дочака отговор, изключи връзката и позвъни на Нул. Между впрочем, би искал да знае откъде Шефа ще намери матрицата на Номдал? Хе-хе… А, ето го и негова смелост Великия Десантник — вежлив, любезен, — вижте го само как се радва!
— Ваша предвидли-ивост! — радостно пропя Нул.
— Да-да, и така нататък — изфуча Джал. — Все на маяка ли си седиш?
Десантника веднага схвана, че подчертаната безцеремонност на Третия Велик не е случайна, и смени радостната си физиономия с дружески-загрижена:
— Джал, скъпи, да не си нещо разтревожен?
— Аз? В името на Пътя, от какво? Докато матрицата е при тебе, няма от какво да се безпокоя. Ние сме приятели, нали така?…
Нул в паника подскочи. Погледна под екрана. А, гледаш дали свети екранът за секретност!
— Не се притеснявай, скъпи мой — рече командорът. — Никой не ни чува. Обаче… Разбра ли?
— Раз-брах — измънка Десантника. — Раз…
— Е, тогава се дръж прилично. М-да-а. Моля ти се, не изхвърляй матрицата от сейфа си, може и да потрябва. Плавен Път!
Като приключи с Десантника, Джал понечи да позвъни и на Великия Диспечер, но се отказа. Този разбойник не можеш да го сплашиш. Нека Шефа сам да му докладва за ръкавиците на Номдал и за изчезналата матрица. За умния Прокт и това предупреждение е достатъчно.
Оставаше само Сулверш. „Верният Сул, нищожното комарче, какво е той пред нас, едрите хищници! — помисли си командорът. — Обаче Сул може да ми развали играта и трябва да бъде окончателно обезвреден. Макар че ще бъде жалко.“
— Началника на Стражата при мене! — заповяда той и когато Сулверш се яви пред ясния му поглед, нареди: — Посрещни господин Глор в централната шлюзова и го придружи тук, в кабинета ми.
Офицерът никак не се учуди. Мрачно изкозирува и се гмурна в люка. Това безметежно-мрачно поведение ясно показваше: сигурен е, че негова предвидливост сътрудничи с „Глор“; Точно такава реакция бе необходима на командора на Пътя. И той си помисли, че всички номера на избягалия каторжник са все неуместни и едновременно с това винаги навреме. По-добре не можеше и да се измисли…
Облегна се в удобното кресло. Провери наум дали всичко е направено. Да, всичко. Почти беше забравил за госпожа Тачч. Във всеки случай малко се поучуди, когато тя се появи в кабинета му и помоли за разрешение да докладва за събитията.
Салютът
Командорът каза:
— Да оставим формалностите. Съчувствувам ви за загубата. Направихте каквото можахте, благодаря.
Тачч му отвърна с недоверчив поглед. О, велики небеса! Тя си мисли, че Джал е организирал убийството на Светлоокия!
— Обещанието ще бъде изпълнено, госпожа Тачч. Повтарям, вие направихте всичко, което беше възможно при дадените обстоятелства. Сега ми е необходима помощта ви. — Той се наведе над пулта. — Господа Сулверш и Клагг, при мене!
Стражниците се качиха в кабинета. Джал се обърна към Сулверш:
— Заповядах ви да доведете господин Глор? Къде е той?
— В карцера, вашвидливост!
— Ти не си изпълнил заповедта ми.
— Позволете да доложа, е, това е невъзможно.
— Ваша предвидливост! — натъртено каза командорът.
— Това е невъзможно, вашвидливост — покорно повтори офицерът с метален бас.
— Обаждал ли си се на Шефа?
— Да, вашвидливост.
— Какво ти заповяда той?
— Да не се правя на умен. Да изпълнявам заповедите на вашвидливост.