Нещо се беше променило от миналата есен насам.
Сьовка се сърдеше, защото Машка и сега не се срамуваше от него, като че ли всичко си беше както преди една година. Това беше ново, възрастно спокойствие. Машка го беше достигнала, а Сьовка — не.
— Ще се срешеш по пътя, тутло! — изсъска той през прозореца и Машка покорно излезе.
В едната си ръка държеше гребена, а в другата — топка за тенис. Сьовка й подаде ръка, но тя рече: „Изчезни, презрени робе!“ и скочи на земята. Скорците пак закрещяха за крадците и към тях се присъединиха и скорчетата.
Миналата есен тези скорчета изобщо не съществуваха. Смешно.
Сьовка попипа топката и се убеди, че това наистина е топка и че Машкините ръце са още топли от съня. Стана му топло. Протичаха през портичката, край кладенеца. На терасата на Лосерови още пиеха чай и тихо, гъгниво виеше радиото. Машка промърмори: „Музика-а-нти…“, подскочи и запрати топката, разнесе се звънко Бам-м-м! и веднага — контраалтов женски писък. Лосеровица не случайно беше жена на известен режисьор. Пищеше като някаква изключително важна дама.
Когато стигнаха до края на просеката, Машка спря и заби гребена в косата си като перо. Косата й беше толкова гъста, че Сьовка й беше измислил прякора Медуза-Горгона.
— Май че улучих самовара — равнодушно рече Машка.
— За какво ти беше? Седят си хората, пият си чай…
— Аз съм в преходната възраст — Каза Машка.
— Имай предвид, че ще познаят топката. Вчера написах върху нея нещо.
Машка се захили. Сьовка промърмори:
— Обективни причини… Трета година слушам за тази възраст.
— Такава съм си — рече Машка и дерна с гребена в косата си. — Какво си написал на топката?
— Ще разбереш. Истината ти казвам.
— Нещо хулиганско ли? — с надежда в гласа попита Машка. — Тогава няма страшно; Аз нали съм кротко момиченце.
— „Машета не цели“, това написах.
— Живописец…
Нямаше време за стоене. На Машка й се искаше той да я хване за ръката. Страхуваше се, но съвсем малко. И й се искаше да я погали по главата.
— Да вървим — рече Сьовка.
Машка в движение се дереше с гребена и съскаше от болка. Докато прескачаше един много дебел, извит боров корен, рече:
— Трябва да се отсече тоя проклетник…
— Ще изсъхне борът, жалко.
За този корен говореха всеки път, когато го прескачаха. Като заклинание. И сутрин, и през деня, и при залез, когато целият стар бор ставаше огненориж. Вилното селце беше построено върху основи от борови корени и летните радости се крепяха върху тях и изглеждаха вечни като боровете. А този извит корен до самата портичка, в който толкова често и болезнено удряха пръстите си и изкривяваха велосипедните джанти, беше техен собствен корен и върху него растяха техните, на Сьовка и на Машка, радости. И това го разбраха сега. А някога тези борове са били малки и пухкави. Смешно.
Вървяха съвсем бавно.
— Признай си, че лъжеш — заповяда Машка. — Бързо си признавай, хайде! Докато не е късно, да идем да се изкъпем…
Той мълчеше. Машка докосна рамото му и почувствува, че той трепери. Не едро и весело, като след къпане, а ситничко, като простудено паленце. Сьовка блъсна портичката, влязоха в двора, заобиколиха мравуняка и на пръсти тръгнаха към къщата.
Белия винт
Целият свят бе заспал. Мравунякът в двора на Сьовка не шумолеше. Радиото у Лосерови замлъкна. Елена Василиевна угаси лампата в остъклената тераса и сега спеше, като държеше с две ръце пред себе си изправена книга. Винаги така заспиваше. И Сьовка, докато се промъкваше край терасата, надникна вътре и различи светлия правоъгълник на книгата, който се поклащаше от дишането заедно с ръцете на майка му. Машка нетърпеливо го дръпна за ризата.
— Къде е?
— Гледай към голямата леха…
Веднага зад ъгъла на терасата, върху лехата с теменужки се извисяваше Белия Винт. Светлината му падаше върху лицето на Машка. По стъклата, по дъските пробягваха странни сенки. Отблясъците се суетяха като мравки в мравуняк.
— Къде, къде? Нищо не виждам — шепнеше Машка. — Всичко си измисляш!