Върху пластинката, която през цялото време държеше в ръце, се появи нов текст: „При излизането в Космоса моля да вземете със себе си изкуствено тяло без Мислещ.“
Странен съвет, помисли си командорът на Пътя. Нареди да приготвят пит. Нямаше време да мисли защо на Учителя му е дотрябвал пит, пък и отгоре на всичко без Мислещ.
По орбиталния екран се задвижи ромбче — буксиращата ракета тръгва към кораба. Студения доложи за края на подготовката. В този момент роботът пазач пред входа на кабинета на командора на Пътя, подчинявайки се на беззвучна заповед отвън, подскочи към капака и го вдигна.
Земя. Инверторът на пространството
От стените миришеше на борова смола. Дъските, с които бяха облицовани стените, бяха нови, златисти. В широкия светъл прозорец се провираха борови клонки и надничаше любопитен щиглец. А по средата на мръсния, отдавна немит и неметен под на тази прекрасна стая — на горния етаж на вилата на Гуров — се помещаваше някакъв апарат, също толкова неуместен в боровата тишина, колкото картечница посред ягодова леха. Приличаше на купчина вторични суровини. Учуденият поглед зърваше сред хаоса от детайли ту стар радиопредавател с побеляло от времето шаси, ту гирлянд от полупроводници, ту медна спирала. В дълбочината просветваше в зеленикаво керамиката на шестзаряден „посредник“. Всичко това бе скупчено около един рупор, споен от консервни кутии и насочен към тавана. Майсторът не си бе направил труда да подреди всички ламарини от едната страна и повърхността на рупора беше петниста като картата на Африка. Сред полетата от бяла ламарина се синееха откъслеци от думи „тлант“, „марин“ и „ска сар“. И още вълни, мрежа и рибя опашка.
„Атлантическа сардина, маринована“ — разбра Зернов и попита със съмнение в гласа:
— Това ли е вашият инвертор?
— Това е инверторът на пространството — отвърна Иван Кузмич.
Зернов изхъмка. Предпазливо надникна в рупора — беше покрит с най-малко едноседмичен прах. На дъното спеше нощна пеперуда гуляйджийка.
Учителя не обръщаше внимание на важния гост. По същия начин не забелязваше и пазачите си — двамата офицери, прикрепени към него от Центъра. Тъпчеше на едно място около инвертора, като от време на време пъхаше главата си вътре, между двете алуминиеви чинии. Такива чинии има в долнопробните закусвални.
Всичко това приличаше на мистификация, на специално измислен номер. Но преди три денонощия и схемата на детектора — устройството за откриване на Десантниците — изглеждаше мистична…
Началникът на Центъра седна в ъгълчето, запуши, като поглеждаше към тила на Десантника. Беше притеснение, това не го учудваше и не го унижаваше. През последните три денонощия се научи на много неща. През онази паметна нощ Иван Кузмич заедно с Благоволин преведоха схемата на земен технически език — начертаха я на лист хартия. Учените електроници се заловиха да осмислят схемата, а Иван Кузмич незабавно се върна тук, на вилата. През онази нощ Центърът не можа да командирова никого от инженерите с Учителя. Във вилата прокараха телефон и поставиха охрана. Но Десантника не се опитваше да бяга — непрекъснато стоеше край инвертора, почти не ядеше и не заспа нито за миг — чакаше съобщения от разузнавачите си. През това време в Н… кипеше работа. Щом схемата бе разшифрована, по града хукнаха пратеници. В четири и в пет, и в шест часа сутринта будеха специалисти, главни инженери на заводи и институти, снабдители. Разпечатваха складове. Коли докарваха в Центъра картонени и пластмасови кутии с полупроводникови прибори, радиолампи, микромодули, трансформатори, трептящи кръгове — голямата стая бе превърната в склад. Бригада от най-добрите радиотехници в града се настани на долния етаж на вилата. Веднага започнаха сглобяване на детекторите. Трябваше да смогнат за едно денонощие. По някакво чудо Зернов успя да извоюва това денонощие… То започна в три часа през нощта с официално обаждане „отгоре“ и за Зернов настъпи истински ад. Нямаха право да не успеят. По-късно приятелите му го питаха: Луда главо, как можа да рискуваш така? Срещу нищо, срещу непотвърдените думи на някаква съвсем тъмна личност, без твърди доказателства да спреш извънредните мероприятия? Михаил Тихонович се отърваваше с шеги — победителите не ги съдят… Само Анна Егоровна знаеше какво му струваше това денонощие. Скришно от всички през всеки два часа му мереше кръвното налягане и му слагаше инжекции. Дванадесет пъти през това денонощие. Двадесет и четири часа началникът на Центъра прекара между телефона и телекса — на техниците им липсваше ту едно, ту друго и Зернов уреждаше, нареждаше, искаше, молеше, изпращаше още пратеници и пълномощници. За сглобяването на детекторите бе определил двадесет часа и нито минута повече. Радиотехниците работеха с луди темпове. Почиваха само когато имаше прекъсвания в снабдяването — заспиваха веднага, на масите, без да изключват поялниците. Тогава и Благоволин слизаше в бюфета за поредния термос с кафе. И Дмитрий Алексеевич като Зернов не беше мигнал. Молеха го да си почине, но той боботеше: