— Нищо, нищо. Докато бях арестуван, спах цяла седмица…
Не смогнаха за двадесет часа. Едва след едно денонощие, към три часа през нощта на четиридесетия ден детекторите бяха готови. Два екземпляра. Нескопосани сандъци с размерите на стар грамофон, ужасно тежки. Иля Михайлович тичешком рече на Зернов:
— Нищо, че са тежки, Михаил Тихонович. Ако засвирят, веднага ще започнем да сглобяваме портативни.
На ярката светлина лицата им изглеждаха зелени. Като се суетяха и си пречеха един на друг, кибернетиците развиваха проводници, включваха уреди. Возеха на колички огромни осцилографи. Започна регулирането на детекторите. Зернов позвъни на председателя на комитета и помоли за отсрочка. След пет часа бе длъжен да доложи окончателно — може ли да се разчита на детекторите, или… „Какво ти! Тогава вече няма да има никакво «или», Михаил Тихонович“ — рече си той. Отиде в кабинета си, изключи всички телефони, тръшна се на дивана и заспа.
Събуди го Благоволин. Лицето на физика бе осветено от кисела дъжделива светлина — осем часът сутринта. Времето бе изтекло.
— Защо не ме събудихте по-рано?
— Нямаше нужда, Михаил Тихонович.
— Регулирахте ли го?
— Регулирахме го. Трябва да го изпитаме.
— Предайте — в осем и двадесет започваме.
По покрива трополеше гаден, безконечен дъжд. Мръщейки се, Зернов изтърпя сутрешната инжекция. Обади се на Георгий Лукич и доложи за началото на проверката. През вратата надникна сервитьорката със закуската — Зернов така я изгледа, че тя изчезна на секундата. А той извади от сейфа шестзарядния „посредник“ и извика по селектора двама младши офицери от оперативната група.
Черната работа трябва да си я вършиш сам, помисли си той. Лейтенантите бяха доброволци за изпълнението на опасната задача. Не бяха им съобщили в какво се състои. Просто опасна задача. Работата в Центъра беше такава — непрекъснати изморителни хитрости, клопки, лъжливи ходове. Тези двамата даже не знаеха, че детекторите са направени и сега ще започнат изпитанията.
Рапортуваха: „Лейтенант еди-кой си се явява по ваша заповед.“ Зернов ги покани да седнат, вдигна „посредника“ и като в миналото блесна с мигновената си реакция — два пъти дръпна дългия конец. Офицерите не успяха да разберат какво държи в ръката си. Отпуснаха глави и се опомниха Десантници.
— Аз съм Линия девета — натъртено рече Зернов. — Промъкнах се. В името на Пътя!
— В името на Пътя! — отговориха Десантниците.
— След половин час отлитаме за министерството. Ще вземем от спецсклада едноместни „посредници“ и Мислещи и ще заминем за Генералния щаб. Засега идете в лабораторията под командуването на Ганин. Ще ви извикам направо в колата. Край.
— В името на Пътя! — отвърнаха Десантниците и с войнишка стъпка излязоха от кабинета.
Присъединиха се към сътрудниците, които се бяха събрали в предната стая на лабораторията — заедно с Десантниците там имаше двадесет души.
Ганин раздаде на всички картонени номерца, обясни задачата на групата: от съседната стая ще ги викат по реда на номерата. Извиканите да влизат, без да се бавят, да вървят направо между истинската и временната шперплатова стена. Да излязат през противоположната врата, като на изхода си предадат номера.
Десантниците не се спогледаха — бяха се втренчили в полковника с уставен, прям поглед. Бяха специалисти от висока класа и разбираха, че отърваване няма. Ако бяха стопроцентово сигурни, че ги използуват като опитни зайчета, щяха да откажат да тръгнат. Но не бяха напълно сигурни. Началникът на Центъра се нарече Линия девета, с името на един от старшите в операция „Вирус“…
— Първи! — извикаха иззад вратата.
Детекторите бяха на масата, до шперплатовата преградка. Лабораторията бе претъпкана с хора, някои седяха на перваза и тишината затваряше всички като под стъклен похлупак. Освободиха кресло за Зернов, но той мръдна рамо и остана прав. Иля Михайлович, който ръководеше изпитанията, извика: „Първи!“.
Номер първи мина зад преградката — токовете му изтракаха по линолеума, затихнаха. С треперещи пръсти Иля Михайлович го отметна в протокола.