От двадесетте участници в опита само двама ще бъдат Десантници.
Мина вторият. Стиснал с една ръка брадата си, а с другата — отвертка, Благоволин се бе надвесил над уредите. Нищо. Неоновите лампи не светнаха. Тръгна третият.
В лабораторията нещо звънко изтрещя и всички се размърдаха, но лампата не светна, а в ръката на Благоволин отвертката бе станала на две половини. Беше я счупил. Някой попита: „Да усилим ли?“ Тишина. Тръгна четвъртият. Извикаха петия.
И Зернов като другите не знаеше под какви номера ще тръгнат Десантниците. Чу скърцането на вратата, надникна в мъртвото око на уреда и пръв забеляза в дъното му жълт отблясък. Стана толкова тихо, че от улицата съвсем ясно се чуваха гласовете на пенсионерките. Участникът в опита вървеше по коридора и неоновата светлина го следеше — разгоря се до пълната си мощност, трепна, започна да избледнява и когато вратата на изхода се затвори, изгасна.
Зернов се изправи. Шепнешком проговори: „Поздравявам ви, другари“ и постоя секунда, притворил очи. В коридорчето вече влизаше шестият.
Началникът на Центъра се измъкна от лабораторията, като стъпваше на пръсти. Трябваше да освободи офицерите от Десантниците. Детекторите „засвириха“! Земните хора се бяха научили да разпознават пришълците. От този момент Иван Кузмич престана да бъде съмнителен субект. Превърна се в историческа личност, дала на Земята спасение от нечутите и небивали ужаси, от губенето на себе си, повторено милиарди пъти. За такова нещо в земните езици даже няма думи… Но в този момент за Зернов практически почти нищо не се беше променило. Оня ден той чакаше края, днес — изпитанията на детекторите. Вече шест седмици поред всеки час чакаше най-страшното — доклада на ПВО за атака на ескадрата. През последното денонощие се бе движил като механична играчка, чиято пружина вече почти се е развила. И захвърли всичко, заряза разгръщащото се производство на детекторите и ето го, позеленял, съвсем изтощен, седеше пред машината, която приличаше на перпетуум-мобиле на безумен изобретател, а през прозореца надничаше любопитният щиглец.
Не му се говореше. Безсмислено беше да пита. Зад тази машина стоеше цял свят, също така недостъпен като Магелановия облак. Но службата си е служба.
— Как действува вашият инвертор? — попита Зернов.
Иван Кузмич се огледа. Изглеждаше по-зле и от Зернов — бузите му съвсем бяха хлътнали, лицето му бе пожълтяло, устните му — изпръхнали. Говореше сякаш с усилие. Правеше неочаквани паузи между думите.
— Действието? М-да… По-важен е резултатът от действието.
— Добре, резултатът?
— Предава се голям обем информация… М-да. Предава се на всякакво разстояние. Извън времето. Например Мислещ. Вие знаете, че Мислещия представлява информация, записана на кристална основа. М-да, основа… Нищо повече. Информация за състоянието на мозъчните връзки. Какво?
— Слушам ви, продължавайте.
— Това е. Инверторът предава Мислещи на всякакво разстояние. Извън времето.
— Какво означава „извън времето“?
— М-да… Как да ви… — рече Иван Кузмич. — Така… Да предположим, че изпращате сигнал на Луната. Можете да получите отговор не по-рано от две секунди. Ясно ли е?
— Разбира се. Една секунда е необходима за пътя на сигнала в една посока.
Учителя гледаше някъде в средата на инвертора.
— М-да, в една посока… До Венера това ще са минути, не помня колко. А инверторът дава отговора мигновено.
— Тоест не се губи време за изпращане на сигнала?
— Ако предпочитате — не се губи. Парадоксите на времето! Знаете ли, те са извън логиката.
— Така… А разстоянието?
— Светлинни години.
— Тогава за какво са ви кораби?
Десантника отговори веднага:
— Корабите принадлежат на Пътя. Инверторът е творение на Затворените. Пътя няма да го получи.
— Не предричайте — рече Зернов. — Всяко изобретение рано или късно става общо достояние.
Десантника сви рамене. Освен умора и равнодушие в жеста му имаше предупреждение: и вие няма да получите тази машина. И вашата планета също не е населена с ангели… Зернов мислено се съгласи с това и тъжно си помисли, че заедно с неоценимата помощ Линия девета му създаде маса грижи и го постави пред проблеми, които той нямаше право да решава. Формално бе длъжен да се добере до инвертора и да не се замисля дали върши добро, или зло… Помълча и попита:
— Казахте, че с помощта на инвертора сте успели да изпратите Мислещите на две деца на базовата планета и че тези деца засега „не знаят“ това! Как става така?