Иван Кузмич не отговори веднага. От инвертора се чу учестено цвърчене, щракане, сякаш някъде в далечината се биеха врабци. Съоръжението се обви в бяла мъгла и по нея се задвижиха знаци. След това мъглата скри Иван Кузмич. Това продължи няколко секунди. Мъглата се разсея. Иван Кузмич заговори, сякаш нищо не се бе случило:
— Ще се опитам да отговоря на въпроса ви за децата. Нали помните доклада на Бистров? Той говореше за два варианта на калкиране на разумите? Че Пътя практикува вариант, при който се унищожава оригиналът — мозъчните връзки?
Зернов вече бе свикнал с това, че Линия девета знае всичко, което е виждал и чувал Благоволин преди епизода със сапунерата. Потвърди:
— Да. Помня.
— Инверторът реализира по-сложен вариант: калкиране, без разрушаване на мозъчните връзки. Инверторът прави дубликат на разума. М-да. Дубликат, втори екземпляр. А първият безгрижно си лудува… Ето го. Моля!
Край оградата, подскачайки върху седалката на велосипеда си, мина момченце — късо подстригано, набито, с решителна мъжка брадичка. След секунда префуча момиче, даже по-скоро девойка, в тениска и шорти и с гъста, твърда на вид грива от черна коса.
— Моля — повтори Десантника. — И двамата са тук. Лудуват.
— А дубликатите — там?
— Както вече имах честта да ви обясня.
— Тогава не разбирам. Казахте, че сте длъжен да върнете децата. Но там не са те, а дубликатите им?
Линия девета вдигна ръка:
— Михаил Тихонович, ние много ценим сътрудничеството си с вас, говоря от името на Затворените. Но в някои неща, длъжен съм да ви кажа и това, вие не можете да ни разберете. Вие отъждествявате конкретната личност с конкретното тяло, неин носител, като забравяте, че личността е информация, организирана по определен начин. Не само разумът — личността като цяло. Замислете се, аз изпратих в Космоса дубликатите на личности, които по нищо не се отличават от оригиналите. По нищо! И двамата притежават пълноценен разум. Осъзнават собственото си „аз“. Живеят в настоящето, имат минало и мечтаят за бъдеще. Като ги създаваме, ние пускаме на бял свят не дубликати, а личности. И нямаме никакво право после да ги изоставим на произвола на съдбата. Тяхната гибел ще бъде също такава смърт като вашата или моята. Нещо повече, аз нямам право да ги разделям с тяхното минало, което им е скъпо. Длъжен съм да ги върна тук, иначе те така или иначе ще загинат. Ще залинеят като бор, присаден в блато. Следователно длъжен съм да ги върна на Земята и да ги обединя с личностите-оригинали. Всеки друг вариант ще бъде убийство. Е, а от практическа гледна точка… Те ще доставят сведения за Пътя, които ще ви бъдат от голяма полза. — Учителя се позасмя. — Високоморалното поведение винаги е практично, такова е моето скромно мнение. М-да. Има надежда в най-скоро време да ги върна.
— Добре, ще се радвам да се убедя — рече Зернов. — След като заговорихме за морал, вие как бихте постъпили с Мислещите на Десантниците?
— Както искате — отвърна Иван Кузмич. — Вие не сте ги канили на чаша чай. Пътя не ме интересува.
— Не изпитвате ли морална отговорност за действията му?
— Изпитвам. Затова се боря с него, м-да…
— Да, разбира се — съгласи се Зернов. — Иван Кузмич, а защо изпратихте деца — не възрастни, а деца?
Десантника с характерен жест на учител вдигна пръст.
— Това е загадъчна история, която още не съм си изяснил, макар че би трябвало… Уважаеми Михаил Тихонович, вие представяте ли си биологическия механизъм на прехвърлянето на личността?
— Не си го представям съвсем ясно, Иван Кузмич — изхитрува Зернов. — Практически аз съм работник в съвсем друга област, нали?
— М-да… Ще опитам… Грубо казано, при прехвърлянето в мозъка се образува нова мрежа нервни връзки, която формира нова личност. М-да… Излъчването на „посредника“ налага на мозъка тези нови връзки, като при това старите остават практически недокоснати. Новата личност не измества старата, те живеят заедно, съжителствуват. Но… — Учителя допря пръст до носа си, — но две личности, при това принципно различни, би трябвало да формират две различни поведения. Това е невъзможно. Поради тази причина всичко, което се нарича сила на волята, а назовавайки го по-точно, мотивация на поведението, принадлежи само на едната личност. Да я наречем ръководеща. И биологически… м-да, биологически… е предопределено така, че при прехвърлянето им в човешкия мозък личностите от народа на Пътя стават ръководещи. Но! — Той отново вдигна пръст. — Само ако този мозък е възрастен… Загадъчна история, уверявам ви! Просто не зная как да я обясня. За мен, като учител по професия, е приятно да си мисля, че мотивацията на поведението на децата е по-мощна, отколкото у възрастните… Нали разбирате?