— Да, да…
— Защо детската личност се оказва ръководеща? Може да е случайност. А може моето наивно учителско мнение да е правилно. М-да. Не зная…
— А как мислят там?
— Уф! Там! Пътя не се интересува от теории… Официалната наука просто отрича всяка възможност за поражение на Пътя. Никой не може да ни победи и толкоз! Моля да ме извините. — Иван Кузмич се приближи до инвертора, ослуша се, отстъпи. — Сега ще отговоря на въпроса ви. Трябваше да изпратя там двама души, при това такива, които без съмнение ще бъдат ръководещи личности. Без засечки. Ясно ли ви е решението? Деца. На възможно по-голяма възраст, но деца. Избрах две, които от няколко години насам бях наблюдавал по време на летните ваканции. Добри приятели, с волеви, самобитни характери. Прями. Не страхливци. Момичето е просто злато… Момчето е по-добре мотивирано, но е по-обикновено, по-обикновено… А пък здравето и на двамата — направо кремъчета! — Учителя се усмихна.
Зернов за пръв път видя, че се усмихва истински.
— И ги изпратих, дубликатите им, естествено.
— Благодаря ви за обясненията — каза Зернов. — Ако правилно съм ви разбрал, дубликатите ще се върнат?
Иван Кузмич го погледна, мрачно сви рамене:
— Правя всичко възможно, м-да… Засега не зная. Моля да ме извините, всичко хубаво! — Той пъхна глава между двете алуминиеви чинии на инвертора. Косата му запращя и се изправи.
Така завърши втората и последна среща на Зернов и Линия Девета, Десантника-инсургент.
Втората възможност
Механичният портиер вдигна капака на люка в кабинета на командора на Пътя. Отстъпи две крачки и замря. Иззад високия праг се подаде синя качулка, ръка в синя ръкавица се хвана за перваза. Безстрастните очи на монтажничката от висш разряд Тачч погледнаха към Сьовка. Тя се качи в кабинета, застана в безупречна уставна стойка, направи две уставни крачки напред, козирува с небрежна точност. След нея чинно се измъкна Нурра. Отритна робота с обувка и сам затвори люка. И се захили, подскачайки.
— Ър-роу! Ето ни и нас! Какво стоите като счупени питове?
Сьовка попита, като от вълнение едва мърдаше челюсти:
— Ти коя си?
— Монтажничката от висш разряд Тачч, ваша предвидливост — бе спокойният отговор. — Вашият инженер за поръчения.
— Коя си ти?
— Не ви разбирам добре, вашвидливост…
— Нали ти казах, че е чуждопланетянин! — превивайки се от смях, изхриптя Нурра. — Кажи й нещо по вашему, благодетелю!…
„Машка не вярва, че съм командор на Пътя“ — разбра Сьовка. Трябваше да седне. Краката не го държаха. Не можеше да говори „по вашему“. Трябваше да измисли нещо. Измърмори:
— Аз съм Шьоуа. Разбираш ли ме?
— Не, ваша предвидливост.
Наистина беше трудно да се разбере, че „Шьоуа“ означава „Сьова“… Но у Сьовка, не, у командора на Пътя се появи гадно подозрение. Че Нурра го е предал и сега му разиграва някакъв фарс. Уж, че Машка не може да го познае, а в действителност това си е предишната Тачч… Прекалено дълго се забавиха… Гадна мисъл.
Обаче реална. Попита:
— Помниш ли общото животно, което имаше дупка до кладенеца?
Лицето на Тачч моментално се промени.
— Да. Да! Помня!
— Каква му беше козината?
— То беше с бодли… — отвърна Машка.
Това беше тя, честна дума! Кой друг можеше да знае, че таралежът има бодли? И че под „общо животно“ командорът на Пътя разбира таралежа Тимофей Иванович?
После си говориха някакви глупости. Нещо като:
„Много ли те беше страх?“, „Не, сякаш бях заспала. Дойдох на себе си и гледам тебе. А ти ми казваш: «Аз съм Нурра».“
Ето защо толкова са се забавили. За последен път Машка бе видяла Сьовка в тялото на горкия Глор и съвсем се е объркала, когато Нурра й е обяснявал, че не е Сьовка и така нататък. Сега той се мотаеше из кабинета, от време на време се хилеше и подвикваше: „У-уа, изтрийте ми илюминаторите, загивам!“
Предстартовото отброяване на времето вече бе започнало. Швартовите бригади бяха пристигнали на пристаните. Укрепиха буксировача в кърмовата ниша на кораба и късметлията Тафа започна да капризничи. Мрънкането му се чуваше из целия Близък Космос: „Единадесети болт луфти“, тоест не е затегнат добре. Специалистът от низш разряд Тафа искаше да направи някой и друг фасон на господата от висшите касти — днес бе негов ден. И правеше. Извика втория си пилот, командора на Пътя, и се осведоми дали негова предвидливост ще успее да свикне с пилотското кресло… Този дързък въпрос върна Сьовка към действителността. Той е Джал Осми и засега е командор на Пътя на тази проклета планета. Този път избоботи вече с истинско добродушие: