— Без фасони, момче… Не от първо поколение съм пилот.
Обаче според разписанието вторият пилот на буксировача би трябвало да пристигне на кораба всеки момент.
Откъсна се от Машка. Бързо, поглеждайки към бушуващите екрани, обясни положението. Първата възможност — да излезе в открит Космос и да извика Учителя. На Земята ги чакат и задачата е изпълнена. Но има и втора възможност — да тръгне с кораба към Студения и да изпълни замисленото. Обясни какво именно.
Като го гледаше с непроницаемите очи на Тачч, Машка му каза:
— Трябва да чуя регламента на зареждането и да помисля.
Нурра започна възторжено да се чеше и да вие:
— Тафа ли? Онова мекотело, на което му луфтят болтовете? Пречукай го, ър-роу!
— А после?
— После ще се бием! Ще изтрепем Стражата и ще изчезнем с кораба!
— Ама че го рече, дръвник!… Бригадата за зареждането е повече от двадесет и седем души. Всички ли ще избиеш? — измърмори командорът на Пътя.
Дори не му обясни, че Космическата Стража е предвидила и опити за отвличане на корабите. Затова са вдигнати и „Ратите“. По екрана на планетната програма точно в момента минаваше звено бързи ракети — странни, гъвкави стрели с етажерки, съпроводени от дълги езици безцветни пламъци. „Ратите“ се носеха над дневната страна на планетата и двете Слънца светеха по плоскостите на „етажерките“ — радиатори за свръхдълбоко охлаждане. В ефира разговаряха пилотите на патрулните и спасителните кораби, пищяха сигналните маяци, караха се дежурните екипи от спътниците. Някой викаше „ракетата на негова смелост Великия Десантник“. Значи Нул е изоставил продължителната си вахта на маяка и желае според силите си да вземе участие… Моля, скъпи, заповядайте… В кабинета се разнесе гласът на Първия ходов Диспечер:
— Ваша предвидливост, след две девети очакват втория пилот в кабината.
— Е, какво ще кажеш? — Командорът се обърна към госпожа Тачч, като избягваше да я нарича по име. — Време е.
Тя се приближи — елегантна, стегната, като придържаше лъчемета си, окачен на лъскав портупей.
— Видях регламента. Предполагам, че трябва да се отиде на кораба и да се действува съобразно обстановката. По най-незабележимия и безопасен начин. — Усмихна се. — И ще си приготвим бодлите…
— Ще ги приготвим, кълна се в белите мълнии! — рече Нурра.
За успокоение на съвестта Сьовка възрази:
— А ако не ни пуснат да излезем от кораба? Учителя предупреди, че трябва да се намираме в безтегловност и извън бронята.
— Слушай — каза Машка, — ти прекалено си се вживял в ролята. Я се огледай! Освен нас тримата всички останали са оловни войничета. Роби. Кой от тях ще посмее да се усъмни във Великия командор?
— Ър-роу, кой? — подхвана и Нурра.
— Добре. Проверете лъчеметите — рече Сьовка.
И тръгнаха към кораба.
Сьовка крачеше по коридорите и стълбищата — за последен път, както преди три дни на планетата, — крачеше, снизходително козируваше, махаше с ръка в парадна командорска ръкавица и не се обръщаше назад, не поглеждаше към Машка. Вървеше сякаш плуваше. Беше напълно щастлив. Машка вървеше зад него — на две крачки отдясно. Сега всичко беше лесно. Фокусът при Студения ли? А, дреболия… Ще свърши работата си чисто и майсторски. Непременно трябва да провери повратливостта на кораба. Трябва да го усети с ръцете си. После — нацелване на оста на буксировача към оста на кораба. После — регулиране на ходовите екрани. Тънка работа! Тафа не един час е летял на буксировача и може да отчита неизбежните неточности на екраните, гравитометрите и прочее. Е, добре. „Ще поработим“ — мислеше Джал, докато намъкваше скафандъра и проверяваше автоматите за дишане, отопление, охлаждане, халката на лъчемета, челната лампа и разбира се, пластинката с неска, който черпи хитрия кург. Пластинката — в джоба на скафандъра… Дванадесет минути преди старта негова предвидливост прекрачи прага на дока и се озова на кораба. След още една минута люкът на буксировача се отвори. Джал се гмурна в дупката и люкът се затвори. Машка, Нурра и Клагг останаха отвън — в кораба, но извън буксирната ракета. Те ще охраняват люка вместо тримата офицери. Това го нагласи Клагг по заповед на Джал.
Командорът се промъкна до мястото на втория пилот и потупа Тафа по хилавото рамо. Пилотът се ухили и измрънка:
— Е, сега всичко е наред, вашвидливост!
Лъчеметът висеше на гърдите му — портупеят беше прекалено дълъг за него. Не се беше намерил подходящ за такова мъниче. Ръкохватката със спусъците беше под мишницата на скафандъра и му пречеше да работи.
— Свали си лъчемета — посъветва го командорът на Пътя. — Може да тресне и с нас е свършено.