— Стой и чакай. Той… не веднага…
Така беше с него, а сега така щеше да бъде и с Машка. Ако изобщо това можеше да се случи с момиче. Отначало ще види стълб от лека, танцуваща мъгла. Рояк блъскащи се комарчета. Стълбът ще виси над лехата и ако човек го гледа внимателно, ще се сгъсти. Ще се издигне нагоре между короните на боровете, нагоре, неизвестно накъде, и клоните ще се осветят от неговата рехава, танцуваща светлина. А той ще слезе към земята и ще стане Белия Винт. Такъв, какъвто го вижда Сьовка — белоснежна спирала, която се опира в небесата. Мъглив бял тирбушон, преливащ като рояк комари, а под него — килим от теменужки и всички цветчета се виждат като през деня, само окраската им е друга.
Втора нощ Белия Винт стоеше над лехата и чакаше. Кой знае защо, Сьовка знаеше, че Винта чака тях двамата, него и Машка. Защо? Това беше тайна. Той се появяваше в едно и също време. Десет минути преди последния влак. Сега той тракаше в далечината, вече след завоя, при моста на язовира.
— Ох, Сьовочка, ох… — прошепна Машка. — Страх ме е. Ох!
Тя отстъпи, но Сьовка знаеше, че няма да си отиде, защото сега по ръбовете на Белия Винт се появяват писмената, които той не може да прочете сам. Сега вече знаеше всичко. Без да гледа, видя, че Машка е наклонила глава наляво и се пули към писмената. Че майка му се е събудила, оставила е книгата и си мисли за него, за Сьовка. Че писмената не могат да бъдат прочетени от един човек. Че таралежът Тимофей Иванич отдавна е скрил жабата и е тръгнал към двора на Машкини, за да лови полски мишки. Сьовка виждаше една пчела, заспала от вечерната прохлада върху лехата, и знаеше, че сега тя сънува теменужките такива, каквито са през деня, а не през нощта и отгоре учудено гледа кълвач. В това време писмената се открояваха все по-отчетливо и сякаш се сливаха в думи. Те за нищо на света не можеха да бъдат прочетени от един човек. Трябва двамата. ТРЯБВА. ТРЯБВА.
— Чети! — заповяда Сьовка на себе си и на Машка. Белият стълб се усука още повече. Като тирбушон, като масур, като Архимедова спирала. Пчелата се разбръмча и отлетя. Стъблата на боровете се оцветиха в ръждиво като при залез. По белия ръб се задвижи надпис и той беше почти разбираем.
Машка се бе хванала с две ръце за Сьовка. Ръцете й трепереха. „Видя ли — помисли си той, — сега никак не ти е смешно…“
— Там е написано, че ние… — едва чуто проговори Машка.
— Да.
— Че ние трябва…
— Да.
— Да се приближим до него и да го пипнем. Не, Сьовка, не!!
И направиха крачка напред. И протегнаха ръце.
Нищото
Като се държаха здраво един за друг, те докоснаха бялата мъгла. Ръцете им изглеждаха огромни, черни. Изчезнаха. И веднага изчезна всичко. Подхвана ги и ги понесе нищото. Кънтящо, празно като невероятно грамадна бъчва. Сякаш седяха в самия й център, а наоколо на милиони километри нямаше друго освен мъка. Нищото заканително виеше като бормашина. Жаловито, тънко, настойчиво се заканваше, после замлъкна. Остана нищото. Колко продължи това, не знаеха. В нищото няма време. Трябваше да затворят очи и да чакат. После звънко изпука невидима преграда и Машка и Сьовка се озоваха пак някъде. Само че къде? Чувствуваха, че се държат за ръце. Стиснаха пръсти. Опитаха да се изправят на крака.
Все още със затворени очи напипваха земята и не я намираха. Това приличаше на плуване в суха, неуловима вода. И заедно с това наоколо имаше въздух, а не вода. Въздухът духаше в лицата им, имаше странна, позната миризма. „Къде сме? — помисли Сьовка. — Трябва да отворя очи. Ще преброя до три и ще ги отворя. Едно, две, три…“
Място за покой на мислещите
Плуваха във въздуха като във вода. Надолу с лицето. Или нагоре с лицето. Нямаха тегло. Все пак гледаха надолу, към блестяща кръгла стена — някаква шахта. Огромна дълбочина. Входът се вижда като оранжева точка. Това беше също тъй странно и познато като тукашната миризма. Като слабата светлина, която струеше от кръглата стена на шахтата. И самата стена, съставена от тънки шестоъгълни гнезда, определено беше позната. Тук винаги е било тихо и е миришело приятно, и по цялата височина на шахтата — всъщност това беше Кулата — висяха разноцветните фигурки на балозите. Те се държаха за стените. Само Сьовка и Машка плуваха по средата. Наоколо нямаше никого. Нагоре Кулата се сливаше в тъмна точка. Отгоре и отдолу имаше по петстотин метра. Значи, висяха някъде по средата, на обичайното си място…
„Значи не съм се събудил“ — помисли си Сьовка. Такива неща се случват на сън. Непознато място ти се присънва като познато. И летиш. В непознатото познато. „Трябва да се събудя, докато не е станало късно“ — разтревожено помисли Сьовка.