Командорът на Пътя се усмихна.
Сигурно хиляди екрани са показали усмивката му, стотици хиляди балози са я видели и никой не се е сетил на какво се радва. Почувствува се толкова спокоен и сигурен, че наруши етикета и попита по вътрешната връзка:
— Госпожа Тачч, господин Глор, как сте?
— Благодарим на ваша предвидливост, всичко е наред.
Гласът на Тачч беше толкова чужд, колкото чужд може да бъде звукът. Неочаквано пронизителен, отблъскващ, като изскърцването на спирачки, разнесло се посред нощ под прозорците. На Сьовка му се сви сърцето. Под краката му плуваше нощната страна на чуждата планета. Отпред неотклонно се уголемяваше огледалното кълбо. Вече заемаше половината от екрана и върху него можеше да се различи тъмното, прилично на боздуган отражение на кораба.
Швартовка към спътника Студен
Тафа рече: „В името на Пътя…“ Джал намали хода. Стъкленият пристан на Студения се виждаше като ниска конусообразна кула, косо висяща в черното над главите им. Носът на кораба спря под края на пристана, а кърмата — под хранилището. „Завой по вертикал“ — каза Тафа. В носа на кораба заработи малък рулеви двигател. С дясната си ръка Тафа регулираше тягата му, а с лявата управляваше буксира, като навеждаше кърмата и вдигаше носа. Заедно с това задвижи педалите — изравняваше кораба с пристана. Пилотът мъчително се мръщеше, цялото му лице се покри със ситни, злобни бръчици. Осемдесет хиляди тона не са шега, ах и ах… Като започнат веднъж да завиват, тези тонове не желаят да спират. Ръчките отдавна вече са прехвърлени на спиране, а кърмата все се отдалечава от хранилището. Най-после спря… Корабът увисна почти успоредно на пристана, на някакви си стотина метра. За да видят хранилището, пилотите трябваше да се извиват на една страна.
— Малко не уцелих — изгрухтя Тафа. Беше отличен пилот. С една маневра постави кораба почти напълно успоредно с пристана.
Ако корабът бе застанал съвсем чисто, работата би била завършена и пилотът щеше да извади ключа от щита, изключвайки двигателите. Останалото можеше да свърши спътникът, като за части от секундата включи гравитационното си поле. За щастие успоредността не беше чиста.
— Ще го пооправим ли, момче?
— Ще го пооправим, вашвидливост… Водя кърмата. Готов ли сте?
— Готов съм. Води.
Тафа легна надясно върху облегалката на креслото и като гледаше към горния кърмов екран, започна да повдига кърмата. Командорът държеше ръката си върху ръчката на носовия двигател. Ако се случи нещо, той трябваше да „позадържи носа“ — да не му позволи да слиза. А ръката му се страхуваше. Тя изведнъж бе забравила на коя страна трябва да се завърти ръчката. Наложи се да се наведе и да погледне. Повдигане — нагоре. Сваляне на носа — надолу.
— Задръжте… — рече първият пилот. — Стоп…
Още. Стоп.
Командорът два пъти дръпна ръката нагоре, завоят започна да се забавя, но прекалено бързо. Тафа извика:
— Прекалихме! Надолу носа!
Отстрани не се разбираше защо е толкова притеснен. Носът се повдигаше едва забележимо, пълзешком. Но осемдесет хиляди тона по природа са си бавни. Бавно набират скорост, но още по-бавно спират.
Да свали, тоест надолу.
Джал блъсна ръчката. Почака. Блъсна я още веднъж. Носът тръгна надолу, а кърмата — нагоре, към блестящата стена на хранилището. Блъсна я за трети път и я задържа. Би я държал докрая, но ръчката се измъкна изпод пръстите му — пилотът, с изкривено от бяс лице, бе дръпнал двата двигателя. И замря. И Джал замря.
Буксирът се тресеше и спираше, като се поклащаше на болтовете, а кърмата се движеше нагоре. Бавно се изкачваше, приближавайки се към хранилището. Очертанията на Студения трепнаха и се размазаха на екрана — автоматите бяха включили антипритеглянето, но късно! Корабът не можеше да спре. Бавно, бавно, както плувецът докосва шамандурата в прозрачната вода, както рибата се провира през водораслите, корабът се приближи към блестящата повърхност на хранилището. Трепна. В огледалната стена хлътна тъмен триъгълник. Много бавно. Около вдлъбнатината проблясваха светли петна. Черен като Космоса, триъгълникът се увеличаваше. Кърмата влизаше все по-навътре и електронните очи на кораба едно след друго потъваха в тъмнината на хранилището. Тафа изстена и се сви в креслото. Като отговор на този слаб звук се разнесе съскане. То също беше тихо, но в космическата тишина изглеждаше оглушително. Екраните се заляха с мляко, което кипеше с огромни мехури. Течният кислород бе ливнал от хранилището, беше обвил кораба от носа до кърмата и бе кипнал по корпуса като мляко, което се излива от тенджерата върху огъня.