Така си мислеше Зернов, докато изслушваше съображенията на сътрудниците си, сбогуваше се с тях и ту тук, ту там вмъкваше по някоя уместна забележка. Той излезе последен от залата за съвещания и по навик тръгна към кабинета си — наближаваше полунощ и заедно с това времето на поредните бележки в дневника.
Забръмча вътрешният телефон:
— Докладва възелът за свръзка. „Вилата“ моли да я свържем.
— Свържете… Вила, Първи слуша.
— Другарю Първи, докладва Кашицин! Учителя моли за разрешение да поговори с вас.
Капитан Кашицин беше старши в охраната на Десантника.
Зернов се усмихна — представи си как Линия девета „моли“.
— Да, разрешавам.
Пауза. После познатият глас с наставническа интонация:
— На телефона?
— Първи е на телефона — рече Зернов.
— М-да, познах ви. И тъй, налага се да се сбогуваме, Ми… — Чу се как Кашицин го поправя: „Другарю Първи!“… — Другарю Първи. М-да. Сбогом, не ме помнете с лошо, както се казва. Аз си отивам и…
— Не ви разбирам добре — меко го прекъсна Зернов. — Не искате ли да ми кажете нещо по работа?
— Работата е свършена. Отзовават ескадрата. Сбогом.
Качеството на линията за спецвръзка беше великолепно. Зернов чуваше как слушалката тракна на масата, изтрополяха стъпки, после се разнесе гласът на Кашицин:
— Другарю Първи, разрешете да доложа…
— Оставете. Къде е той?
— Върна се при машинката… стой!! — извика Кашицин и в слушалката нещо изтрещя.
„Изпусна слушалката“ — разбра Зернов. След няколко секунди капитанът закрещя по телефона:
— Разрешете да доложа. Учителя лежи в безсъзнание, машината се разпадна на прах! Другарю Първи!…
Зернов нареди да свестят Учителя, да не пипат „праха“, да чакат групата от Н… Изпрати във вилата лекар и следовател с детектор и „посредник“ — за всеки случай. И преди да извади дневника, дълго стоя до прозореца.
Линия девета отново изпълни обещанието си. Инверторът го бе прехвърлил в неизвестните простори на Космоса и се бе самоунищожил, бе се разпаднал на сива „прах“, както и всички останали апарати на Десантниците след определен брой действия.
В името на спасението
Прожекторите на Студения изгаснаха. Изригването продължи в тъмнина. Слабата светлина на маяците осветяваше повърхността на спътника, покрита с кипяща течност. Фонтанът течен хелий биеше в нищото, издигаше се над плътния облак на страшната кислородно-водородна смес. Като мигаха с аварийните си лампи, от облака излитаха балози в скафандри — екипажът напускаше Студения. Взривът можеше да гръмне всеки миг.
Планетата мълчеше потресена. В ефира се чуваха гласовете на пилотите на спасителните ракети. На екрана се виждаше как лягат на дрейф около Студения и прибират екипажа на спътника. Командорът на Пътя отбеляза, че екраните се бяха изчистили — „млякото“ се бе изпарило от обшивката. Непознат глас предупреди, че към негова предвидливост се движи ракета от спътника Стражеви. Тогава Джал бързо провери скафандъра си и вдигна Тафа. Наложи се да провери и неговия скафандър. Пилотът не помръдваше, само хрипливо дишаше. В кораба беше светло. Никой от екипажа не дойде да посрещне командора на Пътя. Като се измъкна от бъркотията на ракетните дюзи, Джал видя четири фигурки — Тачч, Нурра, Клагг и безжизнения пит. Мълчаха. Нурра и Машка от предпазливост. Клагг от уплаха, а питът, защото в него нямаше Мислещ. Джал нареди:
— Към кърмовия люк, адютанти! По-живо!
Трябваше да се бърза, докато още не бе пристигнала ракетата от Стражевия. Нямаше защо да се пъхат в лапите на Диспечера и Десантника.
— Господин началник на Стражата, поверявам ви пилота. Изпратете го в главното стопанство. Вървете в кораба.
Клагг козирува, хвана Тафа и бързо скочи в кораба. Мярнаха се само обувките му, глупаво разкрачени от летенето.