„Това е“ — помисли си Сьовка. Излязоха в Космоса, хванаха се за решетката на временния пристан. Нурра делово закачи товара си, Първокачественото Изкуствено Тяло, за карабинката на колана си, за да не излети във вакуума. Проговори:
— Сега като бамне…
Наистина корабът и Студения, обвити от смъртоносния облак, се приближаваха към края на планетната сянка. Мрачната дъга на космическия изгрев вече играеше върху бронята. Зад гърбовете им като стена се издигаше корабът, а отпред беше Космосът. Безмълвните звезди. Сьовка извади с удебелените от от ръкавиците пръсти „поздравителната пластинка“. На нея беше написана само една дума: „Идвам.“ Край пристана плавно като асансьор се плъзна спасителна ракета, за секунда ги ослепи с оранжевия си маяк и веднага над тъмната страна на планетата се появи друга, двойна опознавателна светлина. Оранжево и бяло, сигналът на Стражата.
— За нас — рече Машка.
„Идвам. Идвам. Идвам!…“ — движеше се по пластинката.
„Хвалеше се, че можеш да ни прехвърлиш всеки миг — помисли си Сьовка за Иван Кузмич. — Много са ти дълги миговете…“ Пъхна пластинката в джоба си, изключи радиостанцията на скафандъра, притисна шлема си до Машкиния. Придърпа Нурра и рече:
— Пригответе си лъчеметите. Няма да отиваме към Стражевия.
През дебелите черупки на шлемовете изведнъж видя, че Машка-Тачч гледа покрай него и пощраква с челюсти като от силна изненада. Огледа се — питът бе оживял! Това не можеше да бъде зрителна измама. Облекченият скафандър за изкуствените тела позволяваше да се види как питът характерно се протяга, мига — бе получил Мислещ… И вече с неуловимо, недостъпно за балог бързо движение се откачи от парапета на пристана, притисна шлема си до шлема на Сьовка и каза:
— Дойдох. Вие ще си отидете след една осемнадесета.
Еклив метален глас. Две изумени лица под балоните на шлемовете, през които мътно просветваха звездите. И неподвижното лице на пита. Лъскаво, изчистено, мъртво. Ето какво значело „идвам“, помисли Сьовка. Виж го ти Учителя… Значи сега ние ще си отидем и няма да разберем какво ще стане по-нататък. А питът отново заговори:
— Къде е Мислещия на Номдал?
— На кого, на кого? Сега ще ти кажа аз на тебе! — озъби се Нурра.
— Ти ли си Нурра? — попита питът. — Как е пълното ти име?
— Нурра, син на Ери… Благодетелю, какво иска този?!
— Ние сме Шорг. В името на спасението — отчетливо произнесе питът.
Нурра с неистова ярост се нахвърли върху Учителя-пит. Разтърси го. Онзи невъзмутимо повтаряше:
— Къде е Мислещия на Номдал?
— Шорг, Шорг! — крещеше Нурра и го тресеше.
— Пусни ни! — рече питът.
Приближаващата се ракета на Стражата ги освети с прожектора си, заслепи ги. „Нурра е полудял“ — помисли си Сьовка и го дръпна от Шорг. Безумецът веднага остави пита и налетя на Сьовка, хвана го за гърлото на скафандъра, притисна го до себе си и закрещя:
— В името на спасението! Това е Шорг, вождът на Затворените!
— Мълчи! — рече питът. — Слушай, момче. Сега ще се върнете на Чирагу. Не се учудвайте от нищо. Ще ви разпитват. Разкажете им всичко, което сте видели и знаете.
— Разбира се, как иначе? — учуди се Сьовка. — Но…
— Сложи Номдал в „посредника“ и го предай на Нурра — рече питът. Сьовка се подчини. — Нурра, щом чуждопланетяните си отидат, ще прехвърлиш Номдал в командора на Пътя.
— Ако успея — промърмори Нурра. — Стражарите…
Прожекторът светеше с пълна мощност. Сигурно „Рата“ се бе приближил вече до самия пристан. Сьовка не я виждаше — пак стояха, долепили шлемове. Попита:
— Номдал също ли е Затворен?
Питът размърда челюсти, но Сьовка вече не чу думите му. Времето и пространството се разместиха. Ослепителносинята светлина на прожектора стана оранжева и в нея се появи обемно изображение. Странно извити, сякаш направени от меко тесто, пред Сьовка изплуваха Великия Диспечер — неподвижен, намръщен, в снежно-бял комбинезон; Великия Десантник — хищно наострен, в жълт комбинезон с черния квадрат на лаби-лаби на гърдите, с жълт лакиран шлем с остър гребен. Лице срещу лице с тях стояха Номдал, Нурра, Тачч и вождът на Затворените. Тачч стискаше в ръката си страшно оръжие, разпрашител, и всичко това не беше изображение, а действителност, в която Сьовка и Машка вече нямаха място. Сьовка само си помисли: „Разпрашител? Ами че те са на спътника! Нали ще пробие бронята и с тях е свършено…“ Бяла мъгла обгърна Сьовка и Машка, завъртя ги като в спирала и те изчезнаха. Проточи се нищо и никъде, после свърши, те вдъхнаха нощния боров въздух, усетиха под краката си земята и чуха тихия шум на дърветата и почукването на нощния влак.