Странното време
Стояха пред лехата с градински теменуги и се държаха за ръце. Беше много тъмно. Съвсем като през онази нощ, в която започнаха приключенията им. Терасата едва се белееше, светеха петънцата на теменугите и когато влакът отмина, чу се жуженето на пчелата в лехата. Съвсем като през онази нощ.
Пчелата пожужа и замлъкна — заспа. Отнякъде се чуваха неясни звуци. Нито гласове, нито скимтене. А ръката на Машка беше топла и грапава както винаги.
В другата й ръка беше гребенът. „Ама как така? — помисли си Сьовка. — Ние какво, през всичките тези дни така ли сме си стоели пред лехата и Машка е държала гребена?“ В този момент тя хвърли гребена, доближи лицето си и целуна Сьовка. И той я целуна и известно време двамата стояха неподвижно, буза до буза, и беше много странно и чудесно. Тя първа се отдръпна и прошепна:
— Колко ли време е минало?
— Не мога да разбера — прошепна Сьовка.
Отлепи подметките си от земята, приближи се до терасата и се покатери върху перваза. Носът му се притисна до прашното стъкло. Вътре вече беше съвсем тъмно, дълго присвива очи и въртя глава, докато успя да види светлия правоъгълник на отворената книга. Майка му спеше спокойно и… Сьовка затаи дъх. Книгата се размърда, затвори се и изчезна. Изскърца старото походно легло — майка му се обръщаше на една страна.
Съвсем като през онази нощ. Няколко секунди преди те да се докоснат до бялата мъгла, майка му се събуди и остави книгата, като си мислеше за него, за Сьовка… И още — гребенът.
Той скочи на земята.
— Според мен все още е днес.
— И според мен също…
Потърсиха гребена в тревата и тръгнаха на известно разстояние един от друг.
Ето я старата ела… Охо, колко голям е станал мравунякът! Я виж ти, гергини! В тъмнината изглеждаха кадифеночерни. Но днес все още ги нямаше. Имаше само градински теменуги и тютюнче. А сега — гергини. И ароматите са други — в градината миришеше не на ранно, а вече на късно лято. Обилната лятна роса ги пръскаше по коленете.
Значи бяха минали много дни. Може би няколко седмици. Машка и Сьовка не знаеха колко, защото бяха там, като си оставаха тук. Сега вече помнеха как процъфтяваше тютюнчето и напълваха гергините, а днес през деня Сьовка налетя върху оградата и изкриви рамката на велосипеда си. В онова „днес“ велосипедът беше здрав.
Някой бе довел тукашните Машка и Сьовка на среща с оттатъшните, на същото място, откъдето бяха тръгнали. Погрижил се бе да вземат и гребена. Като разбраха това, изведнъж зверски им се доспа. Сякаш изведнъж ги удариха с възглавниците по главите. Идеше им да легнат направо върху мократа от росата трева. Сьовка беше сигурен, че на връщане съвсем ще заспи, но вървеше, защото винаги вечер изпращаше Машка до в къщи.
Всички прозорци във вилата на Гуров бяха ярко осветени. Движеха се непознати хора. В двора имаше две волги. Машка спря и внимателно се вгледа в суетнята.
— Днес няма да разговарям — предупреди Сьовка. — Непоносимо ми се спи.
— Изобщо нямам намерение да отивам там. Ами! — опърничаво рече Машка. — Нали него го няма, отишъл си е… Жалко, честна дума!
По топлата суха пътечка стигнаха до Машкината къща. Скорчетата не се чуваха — пораснали са. Сьовка се оглеждаше в полудрямка… Попита:
— Как мислиш, там ще успеят ли?
— Трудно ще им бъде — измърмори Машка. — И на тебе сигурно ти е било трудно. Аз много ли те подведох?
— Ако бях сам, щях да се проваля — рече Сьовка.
— Изобщо нямаше да се провалиш. Просто, когато си сам, винаги е по-трудно.
И двамата бяха прави. Много хубаво беше да вървят по твърдата топла земя и да се държат за ръцете.
Москва, 1970–1972