„Нищо не разбирам — помисли той. — Ако съм Сьовка, тогава откъде зная всички тия фантасмагории? Мрежа за оповестяване на висшите касти! Чудесии! Ох, че се накиснахме! — помисли си с отчаяние. — Ох, че се накиснахме!“
В отговор на този отчаян вопъл от дълбочината на съзнанието му изплува спокойна мисъл: „Какво си се паникьосал? Не се е случило нищо странно. Нищо. Винаги си се страхувал, че ще завладеят тялото ти, че ще ти го отнемат… Ето че го завладяха. Добре поне, че не те превърнаха в Мислещ, а те оставиха. Не са унищожили съзнанието ти — подчинили са го. Какво се чудиш? Завладели са те, гълъбче Глор. Едно време прадедите ти завладяха жителите на тази планета. Ето че и вие си намерихте майстора, гълъбче Глор…“
„А-ама че работа — помисли Сьовка. — Ра-бо-та… Ама това си е моят глас! Аз му говоря. Откъде зная от какво се е страхувал? И за прадедите му?!“
„Нали ти казвам, че всичко е наред — възрази същият глас. — Разбира се, че знаеш. Ти си Сьовка Мисин от седми «в». За най-голямо учудване на всички ти се оказа висше същество и завладя Глор заедно със съзнанието му. Точно това е странното — че си висше същество…“
„Ама че работа! Сега сам си говоря“ — помисли Сьовка.
„Точно така — рече спокойният глас. — Сам на себе си. Ти пак си си ти, но заедно с Глор. Ти знаеш и умееш всичко, което може и той. И това е най-хубавото, защото, ако си сам тук, си загубен. И добре, че Машка завладя госпожа Ник. Тя е умница, тази госпожа Ник. И е весела, и не е страхливка.“
— А-а! И Машка ли?
„Разбира се — разсъдливо рече Сьовка на себе си, — че и тя.“
„И двамата тук не сте кои да е. Монтажници от висш разряд, с добра работа. Ще издържите, сигурно е!“
Стана ясно, че Машка-Ник и не подозира колко благожелателно се отнасят към нея. Тя се размърда в убежището си и измрънка:
— Искам в къщи!
— И аз не бих имал нищо против — проточи Глор-Сьовка.
Искаше да каже, че това е невероятно нещо и че надежда за връщане няма. Някой бе присадил съзнанията им, като си бе останал невидим и нечут. Такива ми ти работи. Освен ако ги е присадило бялото нещо?
— Където и да е… дори в Монтажната! — изщрака Ник. — Помисли какво ще стане с ръкавиците!
Без съмнение това си беше практичната Ник — в никакъв случай не вятърничавата Машка. Тя вече бе разбрала, че пътят към Земята е затворен, а долу е постът на Стражата и ще се наложи да сложат ръкавиците. И ако ръкавиците се спукат, разправата ще бъде кратка…
С тях ще се отнесат като с похитители на съзнания — чхаги.
— Да, трябва да помислим — добросъвестно изрече Глор.
Ник измъкна глава и жаловито изщрака:
— Излиза, че сме чхаги, така ли?
— Моля ти се! Не сме го искали и изобщо…
— Тогава това са интриги на чхагите! — паникьосваше се госпожа Ник. — Не искам да се възнасям в Мислещ, искам да живея! — С отвращение показа сините кристали на Мислещите, които си лежаха в гнездата, внимателно подредени по деветки. — Защо ме забърка? Искам в къщи!
Иван Кузмич
— Деца, престанете да се карате. И изключете гривните — каза нечий глас.
Те се огледаха, като обърнаха по посока на гласа еднакво пребледнелите си лица, еднакво обрамчени от сините качулки. До тях във въздуха висеше възрастен мустакат земен човек. Обикновен човек, отгоре на всичко с очила. Беше облечен като за вила, с шантунгово сако и панталони, бяла риза и сандали на дупчици, но изразът на лицето му съвсем не беше вилен. Гледаше изпод шапката много намръщено и поглаждаше мустаците си.
Сьовка-Глор несъзнателно се подчини — освободи ръката си, напипа изключвателя на гривната си и го натисна. В главата му ставаше дявол знае какво. Сякаш черепът му се бе разполовил и в цепнатината бе духнал вятър. Сьовка и Глор се разделиха. Сьовка замря радостно, а Глор — изплашено. Глор през живота си не беше виждал подобно чудовище… Най-много се изплаши от мустаците и носа му.
Това трая няколко секунди. Глор изхлипа, скри се в дълбочината. Скри се от опасността зад Сьовка като зад щит. Но и сега Сьовка чуваше мислите му зад своите, като оркестър зад гласа на певеца: „Изправеноходещ, като нас. Облекло, обувки… За какво ли му е този израстък посред лицето? И двата кичура козина под него… А пък главата му, главата му! Това шлем ли е, или главата му е с такава форма?“
„Това е шапка, глупако“ — Мислено рече Сьовка. Гледаше Иван Кузмич и радостно си отдъхваше. Да, пред него беше виладжията, старият приятел на инженер Гуров, учителят Иван Кузмич, който изглеждаше така, както си беше редно да изглежда. Стар учител.