Стражникът беше млад. Надяваше се на повишение.
— Тръгна към нас — меланхолично отбеляза Ник. Стражникът наистина скочи в тревата. Хилав, в розовия комбинезон на редовите, той се заклати към тях, като придържаше разпрашителя на гърдите си.
— Нека си върви! — рече Глор.
По края на транспортната площадка нагъсто бяха спрени коли. Проблясваха разноцветни каросерии. Миришеше на амортизационна течност и озон. Пътят се губеше между дърветата, срещу Слънцето. Над спирката бавно се спускаше обществен гравитолет. Господа монтажниците солидно и без да бързат се приближиха до своята новичка кола.
Стражникът
Овалната кабина отвътре беше прозрачна, а отвън изглеждаше матова. Щом Глор я докосна с гривната си, тя се отвори като цвят на лилия. Видяха се четири меки седалки, между тях — ниска масичка. Клавиатурата на управлението беше под предното стъкло. Двигателят бе скрит в търбуха на кабината, между основите на краката. А самите крака бяха хидравлични, прозрачни. Златистата течност, която ги привеждаше в движение, красиво преливаше. „Изключително мек ход. За колата не съществуват препятствия, шестте крака преодоляват и най-лошия път. Изпитанията са проведени в отровните блата на Тауринжи. Ако си купите нашия всъдеход, ще можете да направите незабравимо пътешествие…“ — твърдеше рекламата и не лъжеше.
— Качвай се, госпожа Ник… Май не трябваше да се поддаваме на изкушението… Скъпо е.
Започваше обикновен разговор. Всеки път, когато се качваше в колата, Глор започваше да мрънка така.
— Осемдесет и една редици не е никак скъпо — привично отговори Ник. — За такова чудесно тадо бих дала и два пъти повече…
— Разбира се, осемдесет и една редици няма да ни разорят… Ама тук девятка, там девятка… Събират се — лениво мрънкаше господин монтажникът. Не довърши тирадата си, сви рамене и за всеки случай погледна какво прави стражникът.
Той все още се влачеше по тревата след тях. Мълчаливо, упорито, като гледаше господата с очи, пълни с ненавист. Господата неуверено се спогледаха, седнаха по местата си. Листата на кабината се затвориха над главите им. Веднага стана хладно. Кабината запълзя нагоре — от паркирано положение в работно, а Ник проговори с унил глас:
— Знаеш ли, не мога…
— И аз не мога — веднага отговори Глор. — Но Учителя ни заповяда да бъдем като другите.
— Като другите! „Скъпо, неизгодно, осемдесет и една редици“ — започна да го имитира Ник с мрънкащ глас. — Ама че гадория!
— Какво да се прави? Ако не се държим като преди, ще си навлечем подозрения и недоволство — разсъдливо рече Глор.
— Въпреки това не мога. — Тя посочи с ръка към стъклото на кабината. — Виж! Наистина ли ще креснеш на това пале: „Марш оттук, простак! Ще разговаряме само с офицер от Стражата, не с редови като тебе!“?
Стражникът тромаво се катереше по високото стъпало на площадката. На Глор му стана гадно. Изправи се, прокара ръце по бузите си и измърмори:
— Права си. Не сме предишните.
— Да, да…
— Повече сме тамошни, отколкото тукашни…
— Да — рече Машка и като се сети за нещо, хвана го за ръката.
Балозите никога не се хващаха за ръце. Тук това беше по-неприлично, отколкото на Земята да хванеш човек за гърлото. Да; в главното те бяха повече земни, отколкото тукашни, макар че не можеха дори да произнесат думата „Земя“. „Това няма да свърши добре“ — помисли Глор. Внимателно освободи ръката си, отвори покрива. Стражникът вече стоеше до колата. Неприязнено изщрака:
— Моля господата да почакат! Ще извикам командира!
Глор му отговори като на равен:
— Плавен Път, господин редови… Сигурно ви трябват номерата ни? Бъдете любезен, ето ръкавицата, гривната, моля.
Стражникът бързо и непохватно приклекна — може би от изумление, може би в знак на приветствие. Устата му се отвори. Също като на първолаче, на което завучът е казал: „Здравейте, Пьотър Иванич!“ Приклекна още веднъж и без да изправя коленете си, започна да отстъпва. Глор пъхна ръкавицата пред очите му. Редовият пипна номера с мръсния си нокът и глупаво се захили.
— Може ли да тръгваме? — доверително го попита Глор. — Позволете да ви почерпя с дъвка… — И измъкна от джоба на стената в кабината парче скъпа дъвка, половин редица кутийката.
Стражникът за трети път приклекна. Стисна дъвката в ръката си.
— Безветрен път, господа монтажници! — изписука.