„Другари, даже муха не бива да прехвръкне!“ За себе си отбеляза, че следователите работят енергично. Шифрованите данни от разпитите се изпращаха в Центъра. Радистите нямаха време да вечерят — котелките им стояха недокоснати до апаратите.
По пътя към фургона си командуващият надникна в полевата болница, където освен неколцината възрастни имаше и две момчета по на тринадесет години. Андрей Соколов се мяташе и бълнуваше. До него търпеливо, с микрофон в ръката, седеше следовател. Второто момче, още неизвестно, току-що бе започнало да диша без кислородна възглавница — така го беше треснал токът, горкото… Като поклати глава над момчетата, генералът понечи да тръгне към щаба, но го пресрещна дежурният офицер:
— Яви се един местен гражданин и иска среща с главния началник — само с него, със следователя не желае да разговаря.
— Доведете го, доведете го. — Командуващият спря на бетонната пътечка.
От полумрака излезе едра фигура — без сако, на светлината на фенерчето рошавите й коси светнаха в жълто. Сърдит бас проговори:
— Аз съм Благоволин, тукашен сътрудник. Физик. — Той изгледа двамата офицери, които неотстъпно съпровождаха генерала. — Трябва да поговоря с вас насаме.
— Насаме не може — раздразнено, но и с мъка в гласа рече командуващият. Нямаше право да обяснява по каква причина. Това го дразнеше.
— Разбирам. Моята информация е от особена важност. За пришълците — каза физикът.
Този човек беше първият, който заговори за пришълците, ако не се смяташе момчето Альоша Соколов. Но момчето го намериха тук, при телескопа, заедно с останалите триста и деветнадесет, а Благоволин се бе появил неизвестно откъде.
— Ще приемем информацията ви, другарю Благоволин. Сега ще ви придружат.
— Добре. Накъде да вървя? — попита мрачно-равнодушният бас.
И командуващият разбра, че този огромен човек се държи с такова крайно напрежение на силите, при което е възможно само едно: да се държиш.
… След петнадесет минути при командуващия се яви ръководителят на следствената комисия и помоли Благоволин незабавно да бъде изпратен в Центъра, а заедно с него полковник Ганин и директора на телескопа Бистров. За всеки случай с тях да се изпрати и лекар. Следователят, необикновено сдържан човек, с бледо и неизразително лице, явно беше възбуден и даже направи опит да потрие ръце. Генералът се разпореди за хеликоптер и лекар. После попита:
— Обстановката проясни ли се?
— Да. Вижте… — Следователят сложи на масата рисунка със зелено мастило, която изобразяваше „посредник“. — Готвим инструкция, ще я изпратите на патрулите, за да търсят. Това е тяхното оръжие…
— Благоволин ли? (Следователят кимна.) Това ли е?
— Той каза, че е бил пришълци. Че те са се прехвърляли в него посредством това оръжие. А той ги е изплювал. Петима или шестима по ред. Запомнял е мислите им. Всичко наопаки, другарю генерал-майор… Очевидно при другите пришълците са узнавали мислите им. А той…
— Така-а… Прекалено хубаво е, за да е истина…
Следователят направи неопределен жест. Той пак се бе затворил и сякаш се учудваше на внезапната си разговорливост…
Дори и обстановката да се бе прояснила, грижите на командуващия само се бяха увеличили. „Ще я изпратите на патрулите“ — лесно е да се каже!
Но работата не бе помръднала от мъртвата точка. Когато на запад угасваха последните отблясъци на залеза, хеликоптерът подскочи към бледите звезди, заръмжа и засвистя в тъмнината, отнасяйки извиканите и лекаря към военното летище.
Само преди три часа от същото място бе излетял корабът на пришълците.
Комитетът на деветнадесетте
Тугарино и околностите му изглеждаха като военен лагер. Но в районния център, където пътниците на хеликоптера се прехвърлиха в скоростен самолет, не се усещаше никакво объркване. А в Н… още по-малко. И тук, както и в Тугарино, вечерта беше много топла. Ароматът на тополите бе прогонил от улиците миризмата на изгорял бензин. А по булевардите се движеше поток от разхождащи се. Бавно бръмчаха машините за поливане. Първият пристъп на мрака бе разбит от ярката светлина на фенерите, в кината бяха започнали последните прожекции, събрали по-малко хора от обикновено. Много хубаво беше времето… Хората се разхождаха, бяха заети със себе си или един с друг и никой не знаеше, че техният свят се е променил. Никой нищо не знаеше освен неколцина в Москва и още деветнадесет души, събрани тук, в къщата на ъгъла на булевардите.
Редицата осветени прозорци жълтееше над стария булевард. Огромното здание изглеждаше като мъртво, само някъде вътре упорито тракаха телеграфните апарати.