Кургът
Градът изскочи иззад хълма като неск, преследван от див кург. Вентилационните устройства върху шест опори, които увенчаваха Монтажната, наистина приличаха на шестокракото животно, но работата не беше в приликата. Всеки, който минаваше край титановите рудници, си спомняше за каторжниците. Ужасно, позорно наказание — изгнание в тялото на кург… Напоследък все по-често осъждаха на него. Не случайно на планетата почти се бяха свършили дивите курги. Експедиции на Стражата тръгваха да ги търсят в делтата на Среднощната река. В глухите дебри, които се намират на север от отровните блата Тауринжи.
За това си мислеше Глор, когато „Скитника“ се затресе от рязкото спиране.
— Какво правиш?! — извика Глор.
Колата се пързаляше по пътя с обтегнати от усилие лапи. Ник обърна седалката си, притисна лице към купола и се вгледа в шосето зад колата.
— Там… Там има кург. Край пътя — прошепна Ник.
— Мъртъв?
— Жив. Стори ми се…
— Тръгвай веднага — неуверено рече Глор.
— Според мен е ранен.
„Предизвиках съдбата“ — суеверно помисли Глор. Никога не беше виждал див кург — само изображения в учебните пособия, а пък такъв…
— Не бива — колкото можеше по-убедително проговори той. — Трябва да сме като другите.
— Той е ранен.
— В името на Пътя, какво ни влиза в работата?! Ти…
— О, велики Небеса! — с променен глас го прекъсна Ник. — Какви нищожества сме… Добре. Тръгваме. Но Учителя ни заповяда да не пренебрегваме случайностите.
Това вече беше някакъв аргумент. Глор рече:
— Добре, обръщай! Но помни…
Край тях мина дълга осемнадесеткрака кола със знака на Десантниците на борда. Мярнаха се неподвижни като манекени фигури. „Ама те са изкуствени — помисли Глор. — Да се прехвърли човек в някакво изкуствено тяло с Десантник… Те със сигурност знаят инструкцията за прехвърляне като собствената си ръкавица.“
„Скитника“ се бе обърнал и се движеше обратно. Колата на Десантниците стремително се отдалечаваше по блестящото под косата светлина платно на шосето.
— Да беше ги почакала да отминат още…
— Господа Десантниците няма да забележат такава дреболия като полумъртъв кург. О! Ето го…
Кургът лежеше край пътя. Беше покрит с кърваво-червен руден прах и се сливаше със земята. Ник го бе забелязала по някакво чудо. Едва след като притисна лице до стъклото, Глор успя да разгледа голямата глава, тялото, прилично на дълга торба с шест издатини на раменните стави. Прахта засипваше затворените очи на звяра.
— Като минавахме, той се обърна. Тогава го видях — рече Ник.
Колата слезе от платното в канавката, като едва не настъпи животното. То даже не помръдна.
— Дано да е мъртъв — промърмори Глор. Свали неска от коленете си, наведе се и извади от багажното отделение „ръката“ — универсален ремонтен инструмент. Все пак някакво оръжие.
Ник го спря:
— Няма нужда. От другата страна има рана. Юмрукът ти може да мине.
— Тогава вземи лепилото.
Докато Ник изваждаше тубата с лепило за първа помощ, Глор разгледа курга отблизо. Широката му хищна муцуна с полепнала по нея руда лежеше върху мускулестата му лапа. Прахта не се задържаше по ноктите му и те блестяха ярко на фона на тъмната земя.
Скочиха в канавката. И в този момент в кабината истерично запищя Любимеца на Пътя — полусляпото зверче най-после бе подушило исконния си враг. Глор бързо затвори покрива, но пискливите оплаквания на неска се чуваха и отвън. Стори му се, че ще събудят всичко наоколо. Ник високо попита:
— Чувате ли ме?
Глор огледа пътя със смътна тъга. Колко неподвижно е всичко! Спрялата кола, недвижимите гънки на комбинезоните и кървавочервените хълмове. Прашният стълб над стартовата кула изглеждаше застинал във въздуха.
— Чувате ли ме? Покажете си раната!
По тялото на курга премина едва забележима тръпка. Глор разбра: чува всичко, но не желае да гледа балозите. Допълзял е тук, за да умре. Тогава, кой знае защо, Глор изтърси ръкавиците си, взе курга за предните и задните лапи и го обърна през гърба на другата страна.
Раната беше огромна. По-голяма от юмрук. През нея се виждаше дихателната торбичка и цялата му страна беше покрита със засъхнали струпеи черна кръв. Ник, като пощракваше съсредоточено с челюсти, заля раната с лепило и прошепна:
— Лъчемет… почти от упор…
— От осемнайсетина крачки — потвърди Глор. Ник попипа рамото на курга, намери кръвоносния съд и допря до него ампулата с универсалното лекарство.