— Това може да му подействува като отрова — рече Глор.
Ник не отговори. Пък и какво ли можеше да каже? От момента, когато Десантниците стъпиха на планетата, непрекъснато ловяха или унищожаваха кургите. На кого би му хрумнало да лекува кург?
Когато ампулата се изпразни, Ник не я хвърли, а я скри в маншета на ръкавицата си. „Браво“ — помисли Глор. Изхвърлената ампула би могла да се окаже улика.
Кургът безсилно се понадигна. Оброни муцуна в прахта. Черните, със зеленикав оттенък очи се завъртяха надясно, после наляво. Спряха. Ник високо каза:
— Вие трябва да се борите с болестта! Защо не се борите? Постарайте се да заздравявате раната си, моля ви. По-добре ли ви е сега?
Кургът потръпна и запълзя, опирайки се на предните си лапи. Двете двойки задни крака се влачеха по земята. Той пълзеше съвсем като животно — равнодушно. Беше равнодушен към балозите, към страданието си, към себе си. За него всичко бе свършено и той отиваше по-далеч от шосето.
— Той иска да умре — промърмори Глор. — Невероятно… Все едно ще умре, ако… — Махна с ръка.
— Може ли да говори?
— Нали нямат речеви апарат. Гласова мембрана и прочее…
Монтажниците бавно вървяха след курга. Върху елегантните им комбинезони се наслояваше прах. На около двадесет и седем крачки от шосето звярът отново легна. Ник клекна пред муцуната му и рече:
— Ние искаме да ви помогнем. Слушайте. Аз ще говоря. Когато назова това, което ви е нужно, кимнете така. Разбрахте ли ме?
Кургът повдигна ципата от очите си и излая:
— Традотаскитър!
Ужасна псувня — „търговци с телата на собствените си майки“. Глор подскочи, а Ник отстъпи една крачка, но мъжествено продължи:
— Защо ни оскърбявате? Ние искаме да ви помогнем.
— Ах, извинете, мила госпожо — издевателски излая кургът и изпсува още по-засукано.
Май беше попрекалил. Като изплю ругатнята, пак премаля и се отпусна.
Кафяв от злоба, Глор изхриптя:
— Сега вече ще знаеш как се помага на държавни престъпници! Благотворителка! Да вървим! — Ник бавно и мълчаливо тръгна към колата.
— Няма да е лошо да се изясни и как се е научил да говори! — кипеше Глор. — Простак!
— Ако ти беше на неговото място…
— Неблагодарна твар, това е той — рече Глор. Ник поглеждаше през рамо, без да спори. И изведнъж спря — кургът пълзеше след тях. Излая:
— Ей, господа!…
— Какво искаш? — осведоми се Глор.
— Не ми говори на ти, господарска муцуно…
— В името на тримата Велики, да те разпрашат дано, тъпанар такъв! Какво искаш?!
— Ър-р-р… Щях да пукна. Ясно ли е? Ако не бяхте вие.
— Продължавайте — подкани го Ник.
— Ър-р-р-оу! Не съм ви молил да се навирате. Ясно ли е?
— Да…
— Сега ще се домъкнат стражниците — яростно ръмжеше кургът. — Ще ме помъкнат към ямата и пак ще ме изгорят. Ър-р-р!
— Прав е — рече Ник.
Неочаквано за себе си Глор изтърси:
— Ние ще ви откараме.
— Р-р-р…
— Ще докарам колата.
Пътят все още беше празен. Глор скочи в кабината, пъхна треперещия Любимец на Пътя в джоба с дъвката, плътно го закопча. С два скока докара „Скитника“, спря го над курга и отвори долния люк на багажника. Кургът, треперейки от слабост, се покатери върху капака на люка. Ник го побутна и махна: „Вдигай!“.
— Погледни дали не е паднало нещо! — нареди Глор. И „Скитника“ затича по пътя. Хълмовете се поклащаха и се обръщаха зад стъклото. Вечерният вятър се усилваше — прахта се кълбеше и наслояваше на купчинки. Няма да останат следи, поне това е добре…
Кургът лежеше в багажника и мълчеше. Мълчеше толкова упорито, сякаш въпреки всичко се бе изхитрил да умре.
Старата кула
Движението по пътя ставаше все по-оживено. Срещу тях, разхвърляйки с краката си разноцветни светлинни искри, откъм града се носеха коли. Смяната в Монтажната бе свършила. В небето се завъртяха маячетата на гравитолетното трасе. Тежки, широки товарни гравитолети браздяха небето с неуморната постоянност на часовниковата стрелка. Иззад хоризонта пояс след пояс се извисяваше градът, надвисваше над пътя. „Скитника“ вече бе пресякъл границата на горската зона, която опасваше Монтажната. Като поглеждаше към госпожа Ник, Глор забелязваше как главата й все по-дълбоко и по-дълбоко хлътна между раменете. Това е то, миличка Ник… Не е трудно да проявиш благородство… Но в името на Пътя, сложното е да скриеш кург или дори да го пуснеш! За вечерната проверка трябва да си бъдат в къщи. Няма да имат време да откарат курга в горите, по-далеч от Монтажната. Както не могат и да го оставят в колата — роботите, които обслужват гаража, непременно ще надзърнат в багажника… Глор измъчено се загледа в гъсталака на крайградската гора. Гъсто, тъмно… Изглеждаше идеално убежище за звяра… Но крайградската зона се претърсва от колите на Стражата и още преди настъпването на тъмнината ще заловят курга. А след това ще дойде ред и на господа монтажниците. Те ще останат на свобода точно толкова време, колкото е необходимо на Стражата за разпита на каторжника в Изчислителя. А там не можеш да излъжеш, дори много да искаш. Там кургът ще каже всичко.