Като съобрази това, Глор се хвана за пътната карта — включи я и бързо я изгаси. Безнадеждно… Пътуване на юг плюс връщане — не, не… Не само ще закъснеят за проверката, ще пропуснат и половината от работното време!
Изход нямаше. Господа монтажниците от висш разряд сами пъхнаха главите си в капана, а той безотказно се затвори. Глор се вцепени от ужас като заловено насекомо.
Сьовка остана сам. Приличаше на конник, чийто кон е паднал по средата на пътя. „Ей ти, ставай!“ — рече Сьовка. — „Не…“ — отвърна Глор.
„Защо се изплаши? Я виж каква гора! А кургът не е едро животно, като средно голямо куче. Как ще го открият в гъсталака?“ Глор изстена: „Всъдеходите на Стражата са снабдени с инфрачервени търсачи… Откриват всичко живо по топлинните излъчвания.“
„Ама че живот!… Няма ли при вас местенце, където Стражата да не се пъха? Отговаряй де!“ Господин Глор изхленчи: „Ах и ах, вездесъща е…“ „Мисли — рече Сьовка. — Мисли, страхливецо… Вие тук просто не можете да мислите… Какво е това, дето стърчи там отляво?“
На около четири километра от шосето над гората блестеше нещо непонятно. Син титанов блясък, неправилни очертания. „Развалините. Старата Кула на МПМ — бързо преценяваше Глор. — Много стара постройка. При по-миналото поколение — май именно при по-миналото — спрял генераторът на антигравитацията и Кулата наполовина се разрушила. Опасно място. Гората е затрупана с титанови листове и гнезда — и досега падат отгоре като лаби-лаби. Ако някой титанов лист рухне като острие върху колата, кабината ще се счупи като гнил орех. Опасно място. Забранено място…“
— Открих! — извика той и затвори уста, защото гривните бяха включени.
Тикна с пръст в стъклото към Кулата. Лицето на Ник бавно просветна.
— Забраненото място! Правилно, давай!…
Колата подскочи напред. „На този завой или на следващия? — чудеше се Глор. — Забраненото място, това се казва находка, кълна се в шлема и ръкавиците си! Хиляди Мислещи се търкалят из храсталаците. Когато Кулата падаше, те се посипаха като грах — почтени Мислещи, не някакви си каторжници! Затова конструкциите не се разглобяват за вторични суровини — кой би посмял да тъпче Мислещите с машини? Да успеем да се промъкнем, само да се промъкнем, пък там…“
„Скитника“ хлътна в завоя и на пълен ход се понесе по изоставения път. „Не се бой — с очи каза Глор, като обърна глава. — Само да се промъкнем, разбираш ли?“
Ник пак кимна.
Стана им весело от неочакваната простота на решението. Нямаше никаква забрана за Старата Кула. Там просто не бе прието да се ходи, както на Земята не е прието да се правят танцови забави на гробищата. Стражата не си пъхаше носа там. Неписаният закон пазеше Кулата по-добре, отколкото пет реда бодлива тел…
Дойде време да свият — пред тях имаше пост на Стражата. „Скитника“ скочи в гъсталака, наведе се и се понесе, лавирайки между дърветата. Глор даде маршрута на автоматичния пилот и остави управлението. При такава скорост „Скитника“ не би могъл да бъде управляван ръчно.
— А какво, ако… — попита Ник, като показваше към екрана на контрола: искаше да каже, ако ни извикат.
— Проверяваме колата си преди пътешествието до Тауринжи — отчетливо каза Глор. За да чуе Стражата.
Отвън се чуваше трясък и хлипане. В неистов бяг профучаваха белите стъбла. Балозите едва се задържаха в креслата си, а как ли се чувствуваше нещастният кург в багажника!… Екранът на контрола танцуваше върху амортисьорите си. По таблото му блестеше верига от импулси — сигнал, че както обикновено колата е включена към мрежата за контрол. Но страшният сигнал: „Стой! Яви се при поста на Стражата!“ не светваше. Значи не са ги засекли. Няколко скока през туфа млади дръвчета и шестокракът се озова на открито пространство. Пристигнаха! Спирачките… Глор изключи автопилота и даде команда на „Скитника“: „външни опасности“. Колата започна да следи околността. Ако отгоре започне да пада парче от обшивката, „Скитника“ ще отскочи настрани. А ако се появи гравитолет, ще се скрие по-надълбоко в гъсталака.
— Да вървим да се огледаме, приятелче — рече Глор на колата и я изпрати в обход на Кулата.
Бетонът на бившата площадка за кацане се ронеше и съскаше под механичните крака. Някога тук е свършвала гравитолетната линия. Сега кладенецът на гравигенератора беше празен, в дълбочината блестеше мръсна вода. Лаби-лаби си почиваха върху бетона и падналите отгоре листове обшивка. Някои листове бяха отнесени на голямо разстояние от Кулата — от време на време титанът трещеше под кабината. А ето и изоставената казарма на Стражата.