Дулото на стационарния лъчемет нелепо стърчеше от бойницата. Изглежда, са започнали да го измъкват и са го изоставили — не е излизал. Младо дърво се бе закачило с двата си корена за него.
— Няма никой — прошепна Ник. — Много отдавна. Виж дърветата.
Те бяха отвикнали от движещи се предмети и когато колата минаваше край тях, прибираха корените си.
— Да, няма никой — рече Глор и изключи гривната си.
— Да видим как е той…
Вътрешният люк на багажника се отвори и кургът подаде глава. Очите му гледаха живо — стрелкаше балозите и душеше. Гледай го ти, тоя кург. Излая:
— Ще заповядате ли да изляза? Къде сме?
— При Старата кула на МПМ — отговори Глор. — Чували ли сте?
Кургът мрачно изръмжа. И той се изплаши и прибра главата си в багажника. Пак се показа. На муцуната му сякаш беше написано: „Ох, ще се откажат, няма да ме пуснат“…
— Нека ви закриля благостта на Пътя, мили господа — пожела им кургът с раболепно ръмжене. И като не се сдържа, добави: — Ър-ррр…
— Дръжте се достойно! — разсърди се Ник. — Вие сте разумно същество! Как смеете да се унижавате?
— Тр-рябва, р-р-оу…
— Стига приказки — рече Глор. — Харесва ли ви мястото?
— Ще се пр-рехраня.
— Какво ще правите по-нататък?
— Ще измисля — обеща кургът.
В този момент нескът, Любимеца на Пътя, прецени обстановката и запищя в джоба с дъвката. Кургът внимателно погледна към джоба и се обърна. Любимеца пищеше и се мяташе като Червената шапчица в търбуха на вълка. Ник се наведе към багажника и рече:
— Стойте наблизо… Не си отивайте оттук. Ще се опитаме да се сдобием с „посредник“.
— Защо ви е? — попита кургът.
— За собствената ни безопасност. Ако ви хванат, ще си изпатим.
— Мен — в Мислещ?
— Струва ми се, че това е единственият изход.
— Р-роу! Не искам да бъда Мислещ. Ще издър-ржа. Елате. Казвам се Нурра.
— Помислете си, Нурра. Желая ви плавен Път!
Багажникът се отвори. Нурра изскочи навън и изръмжа:
— Плавен Път, господа чхаги! — След него от багажника излетя облаче червена прах, дърветата се заклатиха и кургът изчезна.
— Защо ни нарече чхаги?… — с леко смущение попита Ник.
— А кой друг освен чхагите има „посредник“? — подсмихна се Глор, измъквайки Любимеца на Пътя от купчината разкъсани парчета дъвка.
— Командорите.
— Той да не е глупак? Нали вижда, че сме монтажници, а не командори?
— Той не е глупак… — рече Ник. — „Посредникът“ ни трябва.
— Тихо… — прекъсна я Глор, макар че гривните им бяха изключени.
С преувеличено внимание се зае с неска. Не му се мислеше за „посредника“. Тази мисъл водеше след себе си нещо гадно, мътно — не самото търсене на „посредника“, а това, което щеше да последва.
Включиха гривните и се умълчаха. „Скитника“ изскочи на големия път — сред синия здрач и сините звезди на сигналните фарове на насрещните коли. Постепенно се запалваха светлинните панели по банкетите — наближаваше нощта. Само градът все още ловеше последните лъчи на Голямото Слънце. В късния залез те изглеждаха виолетови, а Монтажната се издигаше над хоризонта като огромна обърната чепка лилаво грозде. Или като грозд въздушни балони — около двеста хиляди парчета. Всяко балонче представляваше отделното жилище-апартамент. Даже отблизо градът изглеждаше като играчка, каприз на весел архитект, детска закачка.
В този град живееха строителите на големите кораби. Металурзите, инженерите-физици, химиците и монтажниците. Специалистите по ядрени двигатели, антигравитация, заваряване на металите и пластмасите, кибернетика, втечняване на газовете. Централният ствол на града беше Монтажната — елинг, в който се монтират транспортните кораби. Сега в Монтажната висеше кораб с дължина километър и половина. Най-големият кораб за превозване на Мислещи от началото на Пътя.
У дома
Изпратиха „Скитника“ в гаража. Нескът Любимеца на Пътя както обикновено се закачи за комбинезона на Глор и увисна, скрил хоботче между свободните си лапи. Тримата — двамата балози и зверчето — минаха през разноцветната тълпа пред огромната врата на сектор „Юг“, пресякоха фоайето на нулевия етаж, хванаха се за движещите се перила — до вътрешната стена на фоайето всичко ставаше безтегловно — и изплуваха в кабината на гравитационния асансьор под мигащия надпис: „19 — 27“. Във височина Града се разделяше на осемдесет и един етажа. Ник и Глор живееха на двадесет и третия. До деветнадесетия асансьорът се движеше като експрес, а после започваше да спира. Надписът изгасна, кабината тръгна. Господа монтажниците се поклащаха край стените като закачени да се сушат сини плодове. Сини комбинезони, сребърни закопчалки — монтажници от висшата каста. Никакви други цветове — само синьо и сребърно. Това не беше случайно. Специалистите от висшите разряди живеят само на етажите от деветнадесети до двадесет и седми и никъде другаде. Южният сектор на тези етажи се заема от монтажниците. Просто и ясно, господа, всяка жаба да си знае гьола… На двадесет и третия Ник и Глор изплуваха от кабината, пак се хванаха за движещите се перила и се запромъкваха през полето към външната стена на фоайето. Плуваха сред привичния монотонен шум. Свистенето на асансьорите, меките удари на подметките, сдържаните гласове, дрънченето на търговските автомати. Като се измъкнаха от полето на безтегловност, Ник и Глор също тропнаха с обувки на пода. Пльок-пльок-пльок… Съседният асансьор изхвърли нова порция господа монтажници — вечерната проверка наближава, побързайте, господа! Над сините комбинезони мигаше син надпис: „Юг–23, Юг–23, Юг–23…“ Ник и Глор тръгнаха към своя коридор. Надписът „Коридор 7“ пълзеше по окръжността на входа, а в нея като чукало в хаван сияеше каската на офицера от Стражата. Стар познат — плоска, тлъста физиономия, смъкната над хитрите очички каска, напреки на гърдите виси разпрашител. Когато госпожа Ник минаваше край него, той, в знак на възхищение, се потупа по тила така, че каската съвсем закри очите му. Погъделичка Любимеца на Пътя по лапичката. Глор услужливо приближи зверчето към него, а той започна да разглежда разпрашителя. На истинския Глор това никога не би му дошло на ум, защото работата на монтажника е да сглобява кораби, а работата на стражника — да пази тези кораби от възможни злоумишленици, врагове на Пътя.