— Тлъсто дяволче, тлъстичко… — боботеше офицерът. — Какво печено става от тебе… Тц-тц-тц, малчуган!
— Обича да го галят — измърмори Глор, като разглеждаше оръжието. За всеки случай запомни… Ходът на спусъка е около шест пръста. Изстрелът става в самия край на хода, след като се определи дистанцията. От натискането до изстрела има не по-малко от половин секунда.
Стражникът оправи каската си и козирува — минавайте. Движещият се под отнесе монтажниците към кълбовидния хол номер 23-Юг–7–17, към входа на тяхното собствено жилище. Те живееха там като две семчици в гроздово зърно.
— Уф! — изфуча Глор и се хвърли на пода в гостната. — Уф! Ама че ден!
Ник мълчаливо легна малко настрани. Едва им стигнаха силите да си свалят ръкавиците. След една осемнадесета от денонощието — тукашния час — започваше смяната в Монтажната. Трябваше поне малко да си починат. Любимеца на Пътя пълзеше по неподвижните им тела и скимтеше. Намекваше, че е време за вечеря. А те лежаха мълчаливо, без да мърдат. Странни двойни мисли минаваха в главите им. „Как ли е мама?“ — мислеше си Сьовка, а у Глор тази мисъл предизвика неочаквана мъка.
Толкова ясна, проста и осезаема, тази мъка е присъща на всяко разумно същество. Глор знаеше, че малко преди да го прехвърлят, Сьовка надникна при Елена Василиевна и видя как тя затвори книгата. Това обикновено нещо — да знае, че майка му е тук, до него и спокойно спи, и в света всичко е спокойно — позволи на Сьовка храбро да се приближи към Белия Винт. Той можа да докосне инвертора на пространството, защото майка му беше наблизо. А тук малките балози не виждаха майките си, преди да са станали възрастни. Глор се запозна с госпожа Тавик, когато вече беше старши кадет от Космическия Корпус, при това не в този свой живот, а в миналия. Той знаеше това, но не го помнеше — паметта за предишните животи не се запазваше. Само Безсмъртните, тоест балозите, чиито Мислещи минават направо от едно тяло в друго, помнят предишните си животи. Това е специална привилегия: и Безсмъртието, и Паметта. А Глор не помнеше нищо от предишния си живот. Даже това, че предишното му тяло, както и сегашното е било космически специалист. Разбра това случайно от господин Бахра, Безсмъртен, който преди стотина години е бил възпитател в Космическия Корпус „Сина на Бурята“ и е присъствувал на срещата на кадета Глор, син на Тавик, с майка си. Глор не тъгуваше за нея и чувствата на Сьовка му изглеждаха нелепи, но му внушаваха смътно уважение. Глор се нуждаеше от безкористна любов по-силно отколкото другите балози от висшите касти. „Сигурно Ник прилича на мене — помисли Глор. — Затова сме толкова близки.“