Странни мисли, странна мъка…
— Просто невероятно в какъв нищожен свят сме израсли — каза Ник.
Днес сутринта този свят беше идеално подреден. „Ама че глупаци живеят тук — помисли Сьовка. — Съвсем възрастни хора, пък трябва да се прибират в къщи един час преди започване на работа! За нищо на света не бих живял в такова гнусно общество. А къде ще се денеш?“ — си рече, докато се изправяше. Трябваше да поръча вечерята, преди кухнята да е вдигнала тревога.
Закъсня. От стената се чу глас: „Централна кухня — към господа монтажниците, 23-Юг–7–17, помещение 9! Не желаят ли господата да поръчат вечеря?“
Нескът вече се беше настанил пред кухненския асансьор, жално мрънкаше и мърдаше хоботче.
— Сега, сега, малки лакомнико — рече Глор. — Сега ще те почерпим.
Погали неска и се учуди: защо козина? Би трябвало да има бодли. Докато машинално вадеше от асансьора съдовете и отделяше порцията на Любимеца, все се опитваше да проумее защо му се привидяха бодли. И едва след вечерята се сети, че бе помислил зверчето за таралеж…
„Монтажниците от висш и първи — в Монтажната!“ — изрече високоговорителят. Смяната започваше.
Монтажната
Елингът изглеждаше празен. Това беше величествена, океанска пустота, с редки островчета от метални площадки и кабини, осветителни панели, гнезда с Мислещи. Островите се поклащаха върху невидимите вълни на „гравитатора“ — генератора за нулево притегляне-Високо горе, при покрива на Монтажната, под похлупака на носовата обтекаема част на кораба висеше блестящият корпус на „капитан-автомата“ — автоматичното устройство, което заменяше пилота, щурмана и бординженерите. Той се монтираше на осемдесетия етаж. От площадката на двадесет и третия, където бяха Ник и Глор, изглеждаше като малка блестяща запушалка, затворила огромна бутилка с полумрак. В километровия трюм, чак до петнадесетия етаж ще бъде разположен главният товар на кораба — гнездата с Мислещите. При долната граница на трюма светеше друга ярка точка — кабината на Втория Диспечер. Това важно лице в снежнобял комбинезон седеше в кръглата си, прозрачна, ярко осветена кабина, както белият паяк чирагугагу в своя светещ балон. Втория Диспечер ръководеше строителството на носовата част на кораба — навигационните системи и трюма. Зад кабината на Втория мигаха мънички светулки — хиляди автомати пъплеха, сглобявайки ГГ — „главния гравитатор“. Корпусът на гравитатора приличаше на охлюв от синя пластмаса. Диаметърът на плоската му черупка беше седемдесет метра, а височината — само десет. ГГ закриваше почти цялото сечение на Монтажната. Над него като щрихи от синя светлина се кръстосваха ажурните ферми — първият от стотиците пояси. По фермите ще бъдат монтирани хранилищата на Мислещите. Ник и Глор виждаха всичко това от площадката на двадесет и третия етаж. Синият гланцов диск на охлюва, тънките щрихи на фермите, петната светлина, блуждаещи по зелената керамична броня на кораба. Тук-таме светеха оранжеви точки — офицерите от Стражата пазеха гнездата с Мислещите, които вече бяха монтирани. Белите светлинки, летящи из трюма, бяха лампите на монтажниците от трети и четвърти разряд. Те отговаряха за монтажа на фермите и прокарваха линиите за свръзка с Изчислителя — невероятно сложна паяжина от кабели, която съединяваше гнездата на Мислещите. Гнездата ще бъдат половин милиард. Ник и Глор монтираха най-големия кораб на Пътя, но сега съзнанието за това не веселеше сърцата им както преди. Седем такива кораба са достатъчни, за да се засели Земята изцяло, до последния човек…
Гривните се свиха и забръмчаха на ръцете им — време е да отиват по работните си места. По един и същи начин приклекнаха, приветствувайки кораба, по един и същи начин се обърнаха и скочиха в съобщителната тръба — надолу, под синия охлюв на ГГ. Летяха с главите напред, опънали ръце, в тълпата от други монтажници. По стената на тръбата се появяваха цифри — броят на етажите. На петнадесетия Глор се обърна във въздуха, струята го отнесе към стената и — пльок! — изскочи от тръбата на площадката на четиринадесетия етаж. Пльок! — Ник изскочи след него.
Плоското дъно на ГГ сега висеше над главите им. То беше осеяно с прожектори. Тук се налагаше да осветяват по старому — нямаше място за осветителни панели. И всички прожектори светеха надолу. В синьото им сияние, в кълбящия се дим от заварките пред хората се откри сърцето на кораба — големият тягов реактор, ГТР. Грамада със същата ширина като на ГГ, но петнадесет пъти по-висока и сто пъти по-сложна. И как иначе! Гравитаторът се пуска само при излитане и кацане — около четири пъти през целия живот на кораба. А ГТР трябва да действува непрекъснато. От него се подава енергията за ходовите двигатели, за ГГ, за Изчислителя, за капитан-автомата — за целия кораб. Тяговият реактор е направен така че да служи години, столетия, хилядолетия. От планетата в началото на Пътя до планетата на края на Пътя, а ако потрябва и по-нататък, защото Пътя никога не свършва.