— Слушам, господин Диспечер! — изкозирува монтажникът.
Като излизаше от кабината, едва не се блъсна в контейнера със злополучните тръби. Шепнешком изруга и си даде дума три дена никъде да не се навира и да се пази от всякакви неприятности.
Още една изненада
Глор се понесе нагоре по тръбата към своя агрегат — седмия захранващ блок на ГТР. Вдъхна успокоителната миризма на заварка. Тежките заваръчни автомати пълзяха по фунията, по подредените като спирала пластини на бронята. От ямата като от кратер на вулкан избиваше светещ горещ дим. Под наблюдението на монтажниците сглобяващите автомати монтираха реактора — основната част на захранващия блок. Покрити с изпъкнали брони, монтьорите приличаха на костенурки. Крачетата им с вакуумни прилепала звънко щракаха по метала. Над десетметровия кратер на фунията имаше площадка с кресло, малък пулт и „схема“ — матов плосък екран. Като при Диспечера, но по-малък — върху него бе изобразена схемата на захранващия блок. Тази площадка с пулта беше работното място на старши монтажника господин Глор. Той седна, погледна към екрана, убеди се, че монтажът върви нормално, и се обърна със стола си така, че да вижда Ник.
Нейното място беше при горивния автомат, точно над захранващия блок. Тя помаха с ръкавица, Глор също й махна. Разделяха ги някакви си двадесет и пет метра.
Около час и половина той съсредоточено се занимаваше с работата си, като от време на време поглеждаше към госпожа Ник. Приятно му беше да гледа как, закачена с осигуряващо въже, работи около своя горивен автомат. Един път тя почувствува погледа му, обърна се и поклати глава, покрита с каска — не ми пречи. Той послушно сведе очи. И изведнъж видя, че по въжето от площадката на северния сектор стремително се пързаля непознат монтажник с контейнер в свободната си ръка. Глор стана и помогна на госта да спре — пое контейнера, задържа го за ръката.
— Благодарим, господин помощник на заместника! — рече гостът. Не беше балог, а Първокачествено Изкуствено Тяло, ПИТ. Робот с Мислещ в изкуствения мозък. Без да поздрави — питовете никога не поздравяват, — той продължи:
— Ние имаме намерение да изпитаме фунията, господин помощник на заместника.
— Това… — щракна Глор и веднага замълча. Искаше да каже: „Това е грешка! Фунията не е сглобена!“ И благодарение на Пътя — сдържа се. Защото Изчислителите не грешат.
Мислещите
Не случайно изкуствените тела вместо „аз“ казват за себе си „ние“. Разумът, който живее в изкуствения мозък, се чувствува нещастен. Съзнанието има нужда от живо тяло. Каквото и да е. Дори тялото на кург е по-добро от изкуственото. Кургът може да има приятели и врагове, а какви приятели може да има един пит? За Мислещите остава единственото утешение: да мислят заедно, на големи групи, така наречените Изчислители. „Ние“ — това са хиляда или пет, или десет хиляди Мислещи. „Ние искаме да изпитаме фунията“ означава, че Изчислителя заповядва да бъде изпитана. И няма място за спор. Първо, решението е колективно и е прието от опитни специалисти. Второ, питът говореше от името на Изчислителя на Монтажната, който управлява цялото строителство на кораба. Трето и последно, просто не е прието да се спори с Изчислителите. Такъв е законът. И Изчислителите ревниво следят той да бъде спазван.
Глор бе усвоил всичко това още в детството си и разбира се, не се опита да възразява. Макар че разпореждането му се стори нелепо — само след две денонощия фунията щеше да бъде напълно готова.
Изпитанието
Глор попита:
— Условията на изпитанията?
Питът показа към екрана. Там вече светеха цифри и условни знакчета. „Изпитание по метода на обстрелването — четеше Глор, — скоростта на метеоритите е еди-каква си, тежестта, количеството…“ В името на Пътя! Те имат намерение да правят истинска проверка — сякаш фунията е напълно готова и даже вече е проверена от автоматите на контрола!
Доверието към Изчислителя беше толкова голямо, че Глор се спусна по въжето и надникна във фунията: да не би пък съвсем да се е побъркал и всички пластини да са си на мястото? Но чудо не стана. Сглобени са само горната част и средата. От двеста керамични бронирани пластини са монтирани около сто и осемдесет. Липсваше долната част на фунията. Около девет пластини се заваряваха, а на местата на останалите зееха дупки. В една от дупките висеше монтажник — оглеждаше краищата, преди да разреши поставянето на пластината. Целият разширен край беше осеян с автоматични заварчици, контрольори, шлифовчици… „В името на Пътя, какво става? Да съобщя ли на Първия? Ама той знае, как иначе?“