— Монтажната! Всеобщо оповестяване! Шести, седми, осми сектори, петнадесети и шестнадесети етажи! Напуснете секторите, изкачете се на ГГ!
В ефира настъпи напрегната тишина. После заместникът на Първия се обади от оръдието:
— Седми захранващ блок, какво става при вас?
— Предприемам мерки срещу рикошети, господин заместник на Първия Диспечер! — рапортува Глор.
Пак тишина. Впрочем вече беше късно да се говори. Етажите пустееха. Прозвучаваха кратки доклади: „Шести готов! Осми готов!“ Пронизително зави сирената. Удари изстрелът. Двукратно гръмнаха камъните — първо във въздуха, после в бронята на фунията. От този гръм монтажниците не чуха рикошетните удари. Само бронираният лист, който ги закриваше от метеоритите, трепна, заплува към пулта. Глор вдигна ръце към бузите си — над бронята се издигна злополучният пит и бавно закръжи в лъча на прожектора. Два камъка бяха пробили Първокачественото Изкуствено Тяло.
Да се върнем към началото
Автомат-носач отнесе пита заедно с контролната камера. Монтажниците се разлетяха по местата си. За странната грешка на Изчислителя не се говореше — не я забелязваха. Само помощникът на Глор поглеждаше към своя млад шеф — много смешно го гледаше. Като неск стопанина си. И госпожа Ник се отби долу, на площадката на седми захранващ блок, което също не предизвика учудване. Прекалено нежната привързаност на господин Глор и неговата приятелка отдавна беше предмет на вежливи подигравки. Странна двойка!
Понякога, е изгодно да бъдеш странен. Глор успя да прошепне на приятелката си: „Постарай се винаги да съм ти пред очите. Възможни са неприятности.“ Той все очакваше, че ще се появи стражник с традиционната формула: „Следвайте ме, в името на Пътя. Въздържайте се от въпроси.“ Та така… А засега му стигаше суетнята — да свалят временните пластини, да се върнат към нормалния работен ритъм. Към края на смяната надникна заместникът на Първия — стар мрачен Диспечер. Полетя из фунията, попипа следите от метеоритите и мрачно си отиде. За произшествието — нито дума. Сякаш не е било. Глор вече беше съвсем готов за най-лошото, когато над ГГ като оранжеви светулки се замяркаха каските на Стражата. Но това беше смяната на караула при гнездата на Мислещите, първият сигнал за края на работата. Едновременно прозвуча заповед: „Монтажниците и физиците от пети и четвърти към изхода!“ и край транспортните тръби като пчели се зароиха розови комбинезони. След тях — зелени, черни. Последни бяха виолетовите и сините. Смяната свърши.
Когато си отидоха в къщи, Глор и Ник бързо изключиха гривните си и се втренчиха един в друг.
— Разказвай по-бързо! — примоли се Ник.
Глор й разказа. Ник го слушаше и постепенно ставаше сиво-кафява. Тук не пребледняваха, а потъмняваха: кафявата кръв прииждаше към кожата.
— Тачч точно така ли ти каза? — попита тя. — Ах и ах, Глор… Тя е знаела, предварително е знаела! Направили са ти капан.
— Тя е отличен, опитен инженер, не е като мене.
— Не — рече Ник, — не, Глор. В съобразителността си като инженер ти не й отстъпваш. Тачч би могла да се досети само ако е знаела предварително. Изчислителите наистина не грешат…
— Кълна се в антиполето, за какво му е на Изчислителя да плете интриги срещу някакъв си монтажник?! Той може и така…
Наистина, би било достатъчно да даде нареждане и можеха да арестуват всеки и да започнат следствие. Без увъртания.
— Той би могъл… — мрачно рече Ник. — А Тачч?
— Тя направи това, което бях длъжен да направя аз. Пресметна траекториите на камъните и видя…
— … Разбирам. Защо е започнала да пресмята? Защо се е усъмнила в Изчислителя?
— Трийсет години работи в монтажа. Сигурно в практиката й са се случвали и по-страшни неща.
— За всичко си имаш отговор — каза Ник.
— Ах и ах, де да беше за всичко… Да, и още нещо: ако Изчислителя искаше да ме натопи, сега нямаше да седим тук. Нали пречукаха пита на моя участък? Моля, отговаряйте, господин помощник на заместника, защо вие се скрихте, а изоставихте общественото имущество?… А с Тачч аз ще си поговоря.
— Не — каза Ник, — не искам.
— Защо?
— Тя е страшна. Да беше видял какви очи има. Сякаш постоянно мисли за…
— За какво?
— Не зная. За убийство. Тя има безжалостни очи.
— Към мене винаги е била добра — рече Глор.
— От това най-много се страхувам. Помниш ли как те поздрави с назначението? Бр-р-р… Ти й трябваш за нещо…