Госпожа Тачч пак беше права. Изглеждаше, че май наистина „извивките на Пътя“ са й ведоми…
Развлеченията
Подводен лов — развлечение за висшите касти. Ботът за подводен лов на едри животни струва шест пъти повече от сухопътна кола. Даже Глор и Ник, доста обезпечени балози, не можеха и да мечтаят за бот. А госпожа Тачч освен него имаше и гравитолет-амфибия. Тачч вече тридесет години беше в първи и висш разряд и не пестеше за Мислещи. Според слуховете нейните роднини били Десантници. За тридесет години би могла да събере пари за три бота и за три амфибии.
„Ник винаги си е била подозрителна… За какво й е на такава богаташка да става чхаг?“ — мислеше Глор, докато се изкачваше към площадката за излитане пред гаража. Амфибията стоеше в целия си блясък — покривът повдигнат, разкрачените крака-плавници блестят от прясната хидравлична течност, в кабината сръчно трополи роботът-механик, към гравигенератора е закачена самоходна количка, цялата покрита със скреж — зареждаха бота с течен хелий… Роботът доложи, като услужливо прощракваше: „Припасите-ц са опаковани. Механизмът-цц е в ред. Ц-ц…“
Механикът от елитния гараж раболепно ахна:
— Госпожа Тачч е наела робот… Какви разходи!
Роботът не беше нает, беше собственост на госпожа Тачч, но монтажничката не желаеше да подчертава богатството си. Тя сякаш не чу. Механикът не млъкваше:
— Великолепна кола! Нов кормилен автомат! Тачч пак не отговори. А Глор, докато се качваше в колата, улови заинтересования поглед на приятелката си. Тя веднага бе забелязала, че госпожа Тачч е ядосана и неспокойна.
Гравитолетът набра височина и се насочи към морето в редицата на тежките товарни „ютии“, като ги изпреварваше една след друга. По средата на пътя самият той бе изпреварен от гравитолет на Стражата. Движеше се в издирващ зигзаг — при всеки ляв завой върху кабината блясваше Малкото Слънце. Небето, както винаги след малката зора, преливаше в черно-виолетово, а старата дебелостеблена гора долу изглеждаше като лилаво море с червени вълни и дори на Глор и Ник им се струваше, че животът е прекрасен. Не усетиха кога стигнаха до гара „Юг“. Колата се приземи на овалната площадка пред гарата в съседство с познатия гравитолет на Стражата, от който изскачаха мрачни чинове, увесени с оръжие. На края на площадката ги очакваше осемнадесеткрака зловеща кола с тежък разпрашител и лъчемет във въртящата се куличка.
— Хайка! — изщрака Глор. — Уха! Днес някой ще си изпати…
Госпожа Тачч направи едва забележимо раздразнено движение с челюстите, сякаш се канеше да го ухапе, но се сдържа. През това време техният гравитолет измъкна краката си и се превърна в сухопътен шестокрак. От генераторната будка дойде младши офицер от Стражата — да провери пътния лист. Тачч показа разрешителното за лов.
— Значи пътувате към Дивото море — с оттенък на раболепие проговори стражникът, — с цел, значи, лов…
Тачч му отговори с подобаваща надменност:
— С ваше разрешение, младши офицер. С цел лов.
Като им връщаше документа, стражникът доверително попита:
— Господа монтажници, наистина ли не ви е страх? Сумуни… Това, значи, не е да завиваш винтове — извинете, ако съм казал нещо не както трябва… Сумун… — Размърда пръсти, тъй като не можеше да намери думите. — За него, значи, човек е колкото една дъвка…
И шестокракът тръгна през Дивата гора. Нататък нямаше гравитолетни коридори, пътища, заводи. По брега на океана, по безбройните носове, полуострови и заливи се бе разпрострял резерватът. Наистина бяха изловили всички диви курги в него, но никой не закачаше останалите зверове. А кургите бяха заместени от още по-хищните рош-роши; след пет минути Глор видя един от тях. Рош-рошът в паника се стрелна в гъсталака, далеч от колата… В Дивата гора се срещаха и ленивите, подобни на земните смокове гунеу. Тези многокраки ловци на лаби-лаби сваляха плячката си от дърветата с насочен сноп ултразвук. Извън Дивата гора гунеу бяха безпощадно унищожавани, тъй като безоките лаби-лаби охраняваха балозите от дребните летящи същества. Не случайно емблемата на Десантниците от тази планета представляваше изображение на лаби-лаби — квадратна чаша с подвит край. Да, Дивата гора е извънредно любопитно място. Тежката кола с труд се промъкваше между дърветата, на стотици крачки наоколо на вълни се разнасяше пукот — дивите дървета свиваха корените си, някои даже ги измъкваха от почвата. По-младите, в старанието си да се предпазят от стълкновението със страшното същество, разпръскващо атомна горещина, се извиваха, допирайки земята с корони. В просветите между листата се виждаше как над гората се носят виолетовите лини-трупояди, които се събираха от цялата околност… Когато стигнаха до реката и колата се бухна във водата, от движението на белите стебла вече им се мержелееше в очите. Краката на амфибията се плъзнаха по водата, като придържаха колата на повърхността, и в очите им се замержеля още повече. Но независимо от всичко компанията се чувствуваше прекрасно. Нали знаете, мержелее в очите и от автоматите за заварка, и от контролните екрани. Да не говорим за асансьорите, движещите се ленти, монтажните шахти… Глор се наслаждаваше на разходката и с благодарност поглеждаше към невъзмутимата Тачч. Госпожа Ник весело бъбреше, но изведнъж се облегна в креслото и затвори очи. „Какво й стана?“ — лениво помисли Глор. Колата се носеше по широкото, гладко като огледало устие на реката. Напред до самото море блестеше броня от червени и сини отблясъци. Близкият бряг, поклащайки се, отминаваше назад.